Републиката на крадците [bg]

9.

— Н-н-н… — стенеше Локи, изплувайки от слоеве тъмнина, сякаш завит с погребален саван. — Н-н-н… Сабе… Н-не, моля те!

Локи се задъхваше и изпитваше невероятната благодарност на човек, който най-после с усилия се е върнал към съзнание след безкраен кошмар, в който се е задушавал. Подуши собствената си пот, както и познатите миризми на мокро дърво и свеж езерен въздух.

Очите му постепенно и с мъка се отвориха. Лежеше по гръб в голямата каюта на някакъв непознат кораб; толкова луксозно обзаведена каюта досега не беше виждал никога, по-хубава дори от каютата на Замира Дракаша. Меки оранжеви алхимични глобуси обливаха закрепените неподвижно мебели и труфила с приветлива светлина. От някъде наблизо се чуваше крясъкът на чайките, а светът около него скърцаше.

— Тъп съм, тъп, тъп… — мърмореше Локи, напълно възвърнал способността си да говори. Седна и мигновено усети свиреп, непоносим глад. — Само колко съм тъп, тъп, тъп…

— Не бива да се обвиняваш — каза Джийн.

Локи се обърна и видя, че Джийн седи облегнат на отсрещната стена, върху висящо легло, застлано с бродирани чаршафи. На голите му ръце и около очите имаше пресни синини.

— Богове! Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита Локи.

— Спомняш ли си шегата на Сабета за двайсетте въоръжени мъже в съседната стая? — отвърна Джийн с пораженческа въздишка и остави книгата, която четеше. — В съседната стая имаше двайсет въоръжени мъже.