Републиката на крадците [bg]

— Корените са за зеленчуците, Локи, не за престъпниците. И Окови си имаше достатъчно слепи петна, много благодаря. Последното, което някога бих направила, е да се перча редом, хванала ръката на бледото ти подражание! Можех евентуално да живея с теб като с партньор — продължи тя, — но като с жрец, гариста, заместител на баща — не. Нито за миг! Богове, скапаният куп пари, оставен ни от Окови, се оказа най-голямото проклятие, което е можел да измисли, дори ако за това беше използвал целия си живот. Ще ми се да беше хвърлил парите в морето. Ще ми се самите ние да бяхме подпалили храма!

— Сами го подпалихме — каза Локи. — А аз хвърлих парите в морето.

— Какво говориш?

— Цялата гадост потъна в старото пристанище на Камор. Като жертвоприношение за смъртта на Кало и Галдо.

— Наистина ли не останаха пари?

— Всичко отиде при акулите и боговете, до последната медна монета.

— Благодаря ти за това — прошепна Сабета, протегна дясната си ръка и докосна с нея лицето му.

Локи пое дълбоко въздух, което го разтърси, протегна ръце нагоре и усети как топлината нахлува в кръвта му, защото Сабета не отдръпна своите ръце от ръцете му, които ги притискаха.

— За това, че всичко беше изгубено? — попита той.

— За братята.

— А…

— Откакто се видяхме последния път, имаш няколко бръчки — каза тя.

— Отравянето беше тежко — каза Локи. — И не ми се случи за първи път.

— Не мога да си представя как човек, очарователен и сговорчив като тебе, може да предизвика някого да го отрови — каза Сабета. — Съжалявам за Кало и Галдо. Съжалявам, че не съм била там, за да помогна. Независимо дали щях да успея.

— Може би аз съжалявам, че съм такъв скапан гариста — каза Локи.

— Може би в един по-добър живот щях да остана и да гледам как ти се появяват тези бръчки. Или аз да бъда причината да се появят — каза тя, леко усмихната. — Но не е като да не те въоръжих с най-ясния възможен израз на моите чувства, преди да реша да се махна.

— Честно казано, понякога се чудя, че остана при нас толкова дълго.

— Не се осмелих да замина само подир една нощ. — Тя отпусна ръката си и я измъкна. — Когато Окови умря, ти смяташе, че всичко трябва да се запази каквото е било. Да останем препарирани в кехлибар. Може би това беше твоят израз на скръб. Но не можеше да бъде моят.

— Е, аз… Проследих пътя ти до Ашмиър — каза Локи. — Казвал съм го само на Джийн. Там имаше човек, който ми беше задължен. А подир това…

— Ела тука — каза тя и примъкна най-близкия стол. — Седни. Крачим, като че сме слуги.

— Да не би под стола да има скрит капак?

— О, не говори глупости. Избери си който стол искаш.

Локи взе стол от онези край масата в единия край на стаята и го сложи до стола, предложен му от Сабета. Даде ѝ знак да седне първа, и когато тя седна, отпусна се на своя стол с лице към вратата. Двамата не бяха един срещу друг, а обърнати под ъгъл навътре, като коленете им почти се докосваха.