Драконите на изчезналата луна [bg]

— Упражнявах се с копието — каза тя. Показа му изранената си длан. — Мога да уцеля комар в девет от десет опита.

— Да уцелиш неподвижна мишена е далеч по-лесно в сравнение с движещ се дракон — изръмжа Галдар. — Двама драконови ездачи ще се справят доста по-добре в такава битка. Докато единият държи заета драконесата отпред, другият може да я напада в гръб. Със сигурност знаеш, че не говоря празни приказки, нали?

— Така е — не отрече тя. — Истина е, обмислях възможните стратегии и съм съгласна, че с двама ездачи ще бъде далеч по-лесно. — Мина се усмихна дяволите, което само му напомни колко млада беше водачката всъщност. — Хиляда драконови ездачи биха се справили още по-добре, не мислиш ли?

Той не отговори. Вместо това се намръщи към пламъците. Знаеше докъде води всичко това, но не можеше да стори нищо, за да й попречи.

— Хиляда биха се справили прекрасно, ала къде да ги намерим? Хора или дракони? — Момичето посочи към тотема. — Спомняш ли си всички дракони, които празнуваха, когато Единият бог освещаваше тотема? Спомняш ли си как кръжаха над него и пееха песни в прослава на Единия бог? Спомняш ли си, Галдар?

— Да.

— Къде са сега те? Къде са червените и зелените, сините и черните? Няма ги. Отлетяха. Скриха се. Страхуват се, че ще поискам от тях да се изправят срещу Малис. И не мога да ги виня.

— Ха! Страхливци! — рече Галдар.

Дочу някакъв звук зад гърба си и бързо се обърна. Напълно бе забравил за двамата просяци. Вгледа се по-внимателно в тях, ала дори и някой да бе проговорил, явно вече нямаха особено желание да се обадят. Сакатият се взираше в пода. Колкото до слепеца, лицето му бе така овързано в превръзки, че бе трудно да се каже дали изобщо има уста, камо ли дали я бе използвал. Единствените други в залата бяха двамата чародеи, но към тях дори нямаше смисъл да си прави труда да поглежда. И без друго никога не помръдваха, освен ако някой не ги принудеше да го сторят.

— Да се споразумеем, Галдар — предложи Мина. — Ако успееш да намериш дракон, който доброволно да влезе в тази битка, можеш да дойдеш с мен.

Минотавърът изсумтя.

— Знаеш, че това е невъзможно.

— За Единия бог няма нищо невъзможно — укори го внимателно тя. После отново коленичи пред олтара и сключи ръце. Сетне вдигна очи към Галдар и прибави: — Да се помолим заедно.

— Вече приключих с молитвата си, Мина — отвърна тежко минотавърът. — Имам и други задължения. Опитай да си починеш.

— Ще ми се наложи — каза тя. — Утре ще бъде паметен ден.

Галдар я изгледа стреснато.

— Утре ли ще дойде Малис?

— Да, утре.

Минотавърът въздъхна и излезе в нощта. Мракът може би носеше утеха на останалите, ала не и нему. За него нощта водеше след себе си единствено утрините.