За честта на крадеца [bg]

— Но аз не съм…

Погледът му ме накара да млъкна.

— Да, такъв си! — изсъска Келс. — Ти наистина си Сив принц. Улицата го казва, сродниците го казват, а ако съдя по приказките на Саможивата за тебе, тя също е готова да го каже. Щом толкова хора вярват в това, все едно е дали ти си съгласен, защото те ще се държат с тебе като с Принц. Значи така ще се държат и другите Принцове.

Другите Принцове… Гадост. Стомахът ми се сви, а очите ми веднага започнаха да търсят остриета сред минувачите.

— Вече схващаш — похвали ме Келс. — На Саможивата май й е весело от цялата тая история, но не можеш да очакваш същото и от останалите.

— Значи трябва да набирам хора и да се покрия. Веднага.

— Хъм… Как не се сетих за това.

Не обърнах внимание на присмеха, а продължавах да оглеждам улицата. Онзи кръцльо не ме ли гледаше особено? Ами просякът ей там? Преценяваха колко лесна мишена съм или само взимаха мярката на най-новия Сив принц?

Твърде подозрителен ли ставах?

Жена с дете мина покрай мен и се усетих, че ги следя с поглед, а ръката ми вече е хванала дръжката на ножа.

Да, това беше прекалено.

Седнах по-отпуснато и си разтърках лицето. Сив принц? Аз? И какво означаваше това, да му се не види? Какво трябваше да правя? Единствените ми примери от собствен опит бяха жена, която се намесваше в чужди сънища и искаше да убие императора, и използващ чародейства интригант, скрил лицето си зад маска от мрак. Някак си не можех да си представя, че ще се загръщам в черно наметало и ще си уреждам уклончиви разговори в пустеещи имения. Значи нямах особена полза от наученото.

А и какво представляваше Сивият принц? Главатар на банда, прикрита в други банди. Сивият принц беше сродник, чиято власт се разпростира отвъд улицата, отвъд квартала, дори отвъд града. Помнех какво искаха Саможивата и Сянката и знаех, че мислеха с размах. И смело. И за далечното бъдеще.

Прозрях и че са скътали дълбоко желанието да бъдат равни на Исидор, на мъжа, подчинил всички сродници и превърнал се в Тъмен крал. Принцовете искаха да покажат, че са крале.

Аз обаче не исках да бъда крал. Исках просто да бъда сродник. Само че май не ми бяха оставили избор.

Погледнах Келс. Той ме наблюдаваше, по устните му играеше усмивчица, а очите му бяха студени като лед. Осъзнах, че няма нужда да се уча от Саможивата и Сянката, от другите Принцове, дори от Исидор. Години наред мой наставник беше един от най-способните сродници. И щеше да си остане мой наставник, ако имах късмет.

— Това, което предложи преди малко… — казах. — Още ли важи?

— Важи. Също и за дузина мои хора, които сега са под крилото на Саможивата. Твои сме, ако ни искаш.