За честта на крадеца [bg]

Сърцето ми подскочи, че го виждам жив, но не знаех дали от радост, или от страх. Изглеждаше здрав, бодър и дори мъничко напълнял. Освен това се усмихваше.

Това не можеше да е на добро.

След миг ножът от ръкава падна в дланта ми.

— А-а, не! — Келс размаха укорително пръст. — Поясите гледат, а те обикновено се ядосват на такива неща.

— Двама сродници да се трепят на улицата ли? — уточних и станах. — Защо да им пука?

— Пука им тъкмо защото сме сродници. — Келс ме огледа от главата до петите. — Износени дрехи, същите стари ботуши, току-що насинено лице… Поне знам, че не си ме предал за пари.

— Не съм те предал — възразих аз.

— Вярно — съгласи се той невъзмутимо. — Но ме заряза. Остави ме на съдбата, на милостта на Нико, приклещен в квартал, обкръжен от имперски войски. Думата „предателство“ не стига да опише такова пълно прецакване.

Опитах се да срещна погледа му, но не можах. Имах обяснение, разбира се, но не му го предложих. Каквото и да кажех, щеше да прозвучи като оправдание. Келс знаеше само, че не бях изпълнил заповедите му, не му бях занесъл дневника, за да го даде на Сянката. И заради мен беше главатар без банда, пропаднал сродник, бродещ по улиците — също като мен.

Келс не искаше оправдания и аз не понечих да се оправдая, за да не го обидя.

— Заклех се, че ще има разплата за това — каза той. — Дълга и мъчителна разплата. Ще те накарам да си платиш, не се съмнявай, но не както си го представяш. — Напрегнах се и той въздъхна. — Да вървим — подхвърли, докато ме подминаваше. — Ще те черпя едно питие.

Аз стоях втрещен. Келс спря и се обърна.

— Какво има? — Видимо се наслаждаваше на объркването ми. — Да не мислиш, че ще те пречукам? Ти си неприкосновен. И с пръст да те пипна, Саможивата ще ми вземе главата.

— Саможивата ли?

— Дрот, толкова зле ли те преби оная имперска кучка? Самият ти уреди сделката за измъкването ми от Десетте пътя, не помниш ли? Саможивата спази обещанието си и отърва мен и половината ми хора, преди имперските войски да нахълтат в квартала с цялата си мощ. Сега работя за нея.

Закрачи отново и аз го последвах, макар и да не исках.

— Ти работиш за Саможивата? — промърморих след малко.

— Каква ирония, нали?

— Може да се нарече и иначе. Не очаквах Саможивата да спази която и да е част от сделката между нас след онова, което направих.

— Тоест след като я изработи ли? И аз не бих очаквал на твое място, но тя не е като нас. Макар че ти не изпълни обещанието си докрай, тя се промъкна при нас и си послужи с твоето име, за да привлече вниманието ми. И преди да се опомня, вече си стискахме ръцете, както подобава между сродници. Няма да те лъжа — не съм възхитен от условията й, но поне съм жив също като мнозина от хората си. Не мога да й се сърдя за това.

— Не можеш да се сърдиш на нея… — казах. — А на мен?

— Вече казах, че ти си неприкосновен.

Нататък вървяхме смълчани. Навлязохме от Имперския квартал в по-приветливи части на града. Келс посочи малко кафене на тясна пресечка. Седнахме под навеса на алени ивици. Поръчах си каничка кафе, пастички със стафиди и свежо меко сирене. Келс поиска кана вино.