За честта на крадеца [bg]

Но Сянката или не забелязваше, или нехаеше. Върхът на меча му спря пред лицето ми. Той вдигна лявата си ръка и пъхна пръст през дупката, която бях пробил в качулката му. Усмихна се. Мечът не помръдваше.

— За малко не успя — призна Сянката и се вторачи в мен. — Трябваше просто да приемеш предложението ми.

— И накрая пак щях да съм труп.

Той сви рамене.

— Разбира се. Ти се опита да ме пречукаш, а това не може да бъде простено. Но краят ти поне щеше да е… сравнително бърз. А сега… — Сянката махна с ръка към бушуващия зад мен пожар. — Чувал съм, че димът убива преди огъня. Да се надяваме, че е така, за да не се мъчиш.

И вдигна меча за удара, с който щеше да ме направи безпомощен.

Поне вече нямаше причина да стори зло на Ана. И това беше някаква утеха.

— Майната ти — казах му и се напрегнах в очакване да ме парализира.

Ръката на Сянката вече се спускаше, когато нещо изскочи от мрака и се строши в тила му. Кафяви и бежови парченца се пръснаха около качулката. Той залитна. Мечът се заби в пода до ботушите ми.

Без да се замисля, посегнах към колана му и грабнах кесията. Сянката се изправи и издърпа меча си от дъската. Обърна се към входа и ме погледна чак след това — с което ми даде време да разхлабя вървите на кесията със зъби и да запратя всичко от нея към качулката му.

„Дано не са обвързани с него както въжето с мен — молех се на Ангелите. — Дано не са обвързани!“

И в бученето на огъня чух съскането, с което литнаха монетите, а после и влажното мляскане, с което разтопеният метал срещна лицето на Сянката.

Той запищя и се стовари на пода, впил ръце в качулката. Протегнах ръка и придърпах меча на Железния към себе си. Надигнах се от пода.

След като забих острието в качулката за втори път, гърченето на Сянката спря. Чак тогава се обърнах.

Деган стоеше на прага. В дясната си ръка държеше нащърбено гърне, което сигурно бе взел от скривалището на някой бездомник. Лявата стискаше украсената с бронз дръжка на меча.

Разсмях се гръмогласно и едва не седнах на пода. Деган пак ме беше спасил. След всичко, което бях направил.

Дори не бих посмял да се надявам…

Мен ли бе проследил, или Сянката? Някаква част от мен, където бях скътал гордостта от вещината си в занаята, искаше да е вярно второто обяснение, но се съмнявах да е така. Ако някой можеше да ми пази гърба, без да се усетя, това беше Деган. Нямах нищо против.

И покривът вече гореше, а паднала греда разделяше стаята на две. Имаше малка пролука в края й, но пламъците по стената пълзяха натам и или щяха да я стеснят прекалено, или да я преградят напълно.

Понечих да заобиколя, но си спомних за дневника на Йоклаудия. Лежеше в моята част на стаята близо до горящата греда и вече тлееше, но още не бе пламнал.