За честта на крадеца [bg]

Обърнах се припряно. Сянката стоеше на десетина крачки от мен леко приведен, притиснал дясната си ръка с меча към ребрата си. В лявата пред гърдите му лъщяха монети.

— Дрот, вече нямаш тъмнина — каза той в разпалващото се все по-ярко зарево. — Нямаш омагьосани свещи. Сега е мой ред.

Пристъпи напред и аз хукнах, но не към изхода, а към одеялото, на което бях седял. Само един от нас щеше да се измъкне оттук. Опитах ли се да избягам, щях да си изпрося меч или нещо още по-лошо в гърба.

Захвърлих кинжала и грабнах одеялото с лявата си ръка. Извъртях се и едва успях да се спася от първата разтопена капка метал, полетяла към мен. Разгънах одеялото и изплющях с него два пъти, за да го омотая около ръката си. Краят му увисна почти две стъпки надолу — гъвкава стена от дебел плат, с която да си служа като щит или камшик.

Пометох друга монета с одеялото, после трета. Още две литнаха към мен, последвани от Сянката.

Нямаше да си играе с мен. Не започна премерено, за да скъси разстоянието полека, нито остана надалече, за да мята монети, докато ме превърне в димяща обгорена буца плът. Нападна светкавично, мечът му се губеше в неясни огнени отблясъци. Посичащ удар към главата ми, последван от втори, рязка промяна със замах отвън, мушкане и нов режещ удар в такава стремителна поредица, че описанието й заема прекалено много време. Първите два отбих с меча, провървя ми да пресрещна третия с одеялото, с мъка се отдръпнах от четвъртия и само изгледах острието, което мина на три пръста от лицето ми при петия.

Опитах контраудар, но Сянката го отклони почти разсеяно и хвърли монета към шията ми. Нямах време да вдигна одеялото и само извих глава встрани, колкото можах.

Усетих пареща болка в лявото рамо. Изкрещях и отскочих.

Приклекнах и се прикрих с одеялото. В стаята ставаше все по-светло, пламъците пълзяха нагоре по стената. На трепкащата светлина видях, че ръката ми трепери. Дължеше се и на напрежението, но и на умората. Непривично ми беше да боравя с меча на Железния, а дори съвсем малко по-тежко острие бързо изтощава ръката.

Ако схватката се проточеше, нямаше как да се браня успешно. Но пък тогава и двамата можеше да умрем под рухналия покрив или от задушаване, или от горещината. Нито един вариант на близкото бъдеще не ми допадаше, но нямаше какво да направя — прекалено зает бях да се бия срещу превъзхождащия ме противник.

Сянката запрати три монети по мен и изведнъж проумях какво трябва да направя.

Трите монети означаваха, че не мога да се изплъзна от всички, а бях принуден да ги отбия с одеялото. Значи той щеше да нападне тутакси, като разчиташе да е отклонил вниманието ми.

И значи това беше сгодният случай за мен… или само се надявах да е така.

Докато монетите се раздалечаваха една от друга и се превръщаха в огнени капки, замахнах с одеялото навън и нагоре, хванах ги в гънките и ги изтръсках встрани. Продължих движението на лявата ръка, обърнах се ребром към Сянката и протегнах меча напред.