За честта на крадеца [bg]

Келс се облегна удобно.

— Тук съм, за да ти кажа, че ти постъпи правилно. На мен ми би шута, прекара Сянката и прецака Саможивата. Не мисля, че аз бих го направил, дяволите да ме вземат, но ти успя. Инатеше се докрай, дори когато почти всеки друг щеше да се покрие. И постигна нещо.

— Може би — отвърнах. — Но не беше достатъчно, като си спомня всички хора, които съсипах по пътя си.

— Не съм казал, че е достатъчно — подчерта Келс. — Казах само, че това означава нещо. Ето каква цена плащаш, когато решиш да се бориш за някаква цел. Ако го проумееш по-скоро, ще е по-добре и за тебе, и за хората, които ще използваш. А ти ще ги използваш, повярвай ми. Нямаш друг избор.

— Ами ти? — попитах го. — Бориш ли се за някаква цел?

— Питаш дали съм на страната на Саможивата срещу императора ли? — Той зарея поглед към улицата. Не се учудих особено, че е научил и това. Та той беше Келс в края на краищата. — Де да знам. Бях готов да се подчинявам на Сянката, но щеше да е различно — просто мръсна сделчица със Сив принц. А това нещо е… — размаха ръка в двусмислен жест — по-голямо. Не знам. — Стрелна ме с поглед. — Защо питаш? Да нямаш планове за собствена банда?

Едва не се задавих с поредната пастичка.

— Аз ли?

— Дрот, ти извъртя страхотна игра съвсем сам. По улиците плъзнаха приказки.

— Аз ли? — повторих и преглътнах.

Не бях мислил за нищо, освен за оцеляването си, след като се отърва от дневника. Това трябваше да е последният ход в играта.

— Ако не си забелязал — казах на Келс, — сега също съм съвсем сам — без съюзници, без банда, без биячи. Как се очаква да направя нещо, по дяволите?

— А как се очакваше да жонглираш с двама Сиви принцове, още толкова главатари, война между сродниците и империята? — попита на свой ред Келс. — Може и да не си симпатичен на мнозина от сродниците заради всичко, което направи, но те уважават повече от всякога. Постигна нещо, което никой не смяташе за възможно. И това струва адски много, повярвай ми.

Опулих се. Хората наистина ли се заблуждаваха, че съм имал някакъв план, че съм искал всичко да завърши така? Сведох поглед към трохите в чинията си, поклатих глава и промърморих:

— Ангелите да са ми на помощ…

— Може ли да те попитам нещо? — каза Келс.

Погледнах го. Хилеше се.

— Питай.

— Как беше?

— Кое?

— Да разиграваш Сиви принцове, да надхитриш империята, да сновеш между мен и Нико, да постъпваш както трябва поне в собствените си очи? Как се чувстваше, докато вършеше всичко това?

Взрях се в очите му и открих копнеж, жадно нетърпение да научи какво е да го направиш — да успееш въпреки нищожния шанс, да избереш страна, да постъпиш добре или зле, но устремен към целта. И за пръв път се зачудих колцина сред сродниците или сред всички останали изпитват същия копнеж.