Нови римски разкази [bg]

Тогава аз, не знам какво ме прихвана, ускорих крачка и подхвърлих дръзко:

- Нужен е Уго? Ето го Уго.

Уго, останал назад, ми направи знак: „Ти какво, луд ли си?“ Но аз вече бях захапал: исках да му покажа за последен път, че момичетата на Рим не са такива, за каквито ги мислеше. Освен това тези двете се бяха спрели и ни гледаха. Аз също ги загледах: русата имаше кукленско лице, но вулгарно, със сини очи без изражение, зачервен нос и плътни лъскави устни. Брюнетката имаше издължено бледо лице, хубави очи, объркан и тревожен вид. Русата отвърна нелюбезно:

- Кой ви познава? Защо се месите в нашия разговор?

Опитах се да бъда остроумен:

- Казахте, че е нужен Уго, а това е именно Уго.

Русата изгледа Уго - тъмнокос и строен, той си е направо хубаво момче, и попита:

- Този ли е Уго? Явно не познавате Уго.

Отново подхвърлих:

- И какво толкова представлява? Марлон Брандо? Джеймс Дийн? И този се казва Уго, това е всичко. Шегата настрана, ако искате, защо не пийнем заедно по нещо.

Русата изкриви устни:

- Ние всъщност...

Но брюнетката изведнъж се намеси припряно:

- Ами да, да отидем и без това Уго няма да дойде, да вървим.

Представиха се: блондинката се казваше Федора, а брюнетката Лучана. Бяха сестри, както предположих; и двете били продавачки в парфюмериен магазин в центъра. Как така се бяха озовали в ЕУР по това време? Русата обясни:

- Щяхме да ходим в Луна Парк с Уго, но закъсняхме заради Лучана, тя никога не е готова. И сега

ето ни насред пътя. Уго не ни изчака. Той никога не чака.

Обещах:

- Ние ще ви заведем в Луна Парк.

- А имате ли пари? - въпросът и прозвуча неприятно. - Пребройте ги, в Луна Парк е скъпо, никога не се знае.

При тези думи Уго ми хвърли един поглед, с други думи: „Видя ли?“, но аз се направих, че не забелязвам.

Влязохме в Луна Парк. С осветените павилиони под ниските корони на дърветата ни се стори почти безлюден, като много магазини без клиенти. От самото начало блондинката - ама тя наистина беше антипатична - ни предупреди:

- Уго ни определи среща в девет. Ако не го намерим в девет, се уговорихме да мине отново в десет и половина. Значи, тогава ще се върнем там, съгласни?

Със стиснати зъби процедих:

- Съгласен.

Русата заключи:

- На Уго шегите не му минават, той е точен и от другите изисква същото.

Този Уго започваше да ми играе по нервите, но преглътнах. На една полянка имаше апарат за мерене на силата: мята се чук и той задейства подобие на термометър. Уго посочи:

- Искам да опитам.

Блондинката се обади:

- Лучана, помниш ли Уго? Достигна най-високата точка.

Лучана съвсем неочаквано и се сопна:

- Я млъкни с твоя Уго.

Русата се обиди, но си замълча.

Уго хвана чука и го запрати с всички сили: термометърът се изкачи малко.

- Ее, трябва сила - констатира русата.

- Като Уго ли? - попитах аз иронично.

От чука преминахме към стрелбата по панички, изработени от лоша керамика, наредени върху ламаринени поставки. При всяко натискане на бутона ламарината издаваше неописуем грохот. Уго опита четири пъти и счупи една паничка. Опита се и Лучана и направи засечка. Русата изкоментира: