Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Почакай – каза умолително Адел. – Знам, че не можеш да се ожениш за мен. Но можеш да се върнеш тук, след като спечелите войната и да отведеш детето ми със себе си в Англия. Не мен. Само детето.

— Не, не мога – каза той поразен.

— Не мога да дам нищо на детето. Във Франция сега няма нищо. Искам детето ми да израсне в Англия, където войната не е разрушила всичко.

Гласът й бе разтревожен, умоляващ, настойчив.

Това правеше войната с хората.

Никълъс поклати глава.

— Ще промениш мнението си, когато бебето се появи – каза меко той.

— Ако оставиш бебето тук, значи, му отказваш възможността за по-добър живот.

Тя му каза, че ще минат години, преди Франция да се съвземе след погрома. Полетата били опустошени и пусти, нямало храна, хиляди хора били останали без дом.

Дори свещеникът кимаше в знак на съгласие.

И Никълъс разбра, че години наред Адел бе живяла прекършена в нацисткия юмрук и това я бе научило да прави каквото трябва. Кой можеше да каже дали ако си сменяха местата, той нямаше да бъде готов също да извърши нещо отчаяно, ако така ще спаси Скай?

— Добре – каза той. – Ще се върна. Обещавам.

Наистина вярваше, че обещанието му не означава нищо; че тя ще задържи детето си, щом го види, щом го прегърне и го заобича.

След това тя каза:

— Англичаните и американците са тук. Мисля, че от няколко дни са във Франция. Върви на север и на запад. Сигурно ще намериш някой да ти помогне.

Едва не заплака от облекчение. Десантът се бе осъществил!

— Благодаря ти – каза той, като я целуна по бузите. – Скоро ще се видим.

Каза това, защото смяташе, че ще намери Либърти и двамата ще се измъкнат от Франция. И че войната ще свърши само след няколко седмици. Германците вероятно нямаше да могат дълго да се съпротивляват.

Но след това Адел добави с побледняло лице.

— Мама и аз не дойдохме да ти го кажем веднага, след като открихме, че приятелката ти е изчезнала. Мислехме… – тя стисна устни и леко отстъпи назад. – Мислехме, че може би ще се ядосаш.

Той се сепна, когато осъзна, че Адел вече смяташе, че всички мъже, включително и той, са склонни към насилие и гняв.

Гласът й заглъхна до шепот.

— Мисля, че са я заловили. Някакъв човек от селото дойде насам и ни каза, че в гората намерили жена и германците я отвели със себе си.

Никълъс едва не изпадна в ярост. Защо Адел не му бе казала от самото начало? Защото трябваше да урежда собствените си дела. Така действаше войната. Превръщаше света в ад.

Възбудата му надделя.

— Тръгвам – каза той. Накара свещеника да му даде дрехите си.

Прекара нощта, като бавно и предпазливо напредваше през гората. На зазоряване в най-близкия град видя отпечатан плакат със снимката на Либърти. Текстът възхваляваше залавянето на шпионина, напомняше, че съпротивата бе безсмислена и че народът на Хитлер винаги и всякога щеше да бъде победител.

Не мина много време и Никълъс бе поет от Съпротивата. Проклинаше се задето бе чакал толкова дълго в къщата на мадам Бофор, но не знаеше, че Съюзниците вече бяха във Франция. Нещата толкова се бяха променили от времето, когато се криеше в зимника. Сега всички се опитваха да помогнат на някого, за когото се надяваха, че е на страната на победителя.