Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Това беше главното съдържание на признанието, което мадам Перманедер направи в диплите на майчината рокля. Но „думите“, тези „думи“, които през оная страхотна нощ бяха я смразили до мозъка на костите — тези думи тя не можеше да преодолее, не можеше да повтори; ей богу, не би могла да повтори, твърдеше тя, макар че консулшата съвсем не настояваше, а само едва забележимо, бавно и замислено кимна с глава, като погледна хубавите пепеляворуси коси на Тони.

— Да, да, — каза тя, — трябваше да чуя тъжни работи, Тони. И разбирам много добре всичко, мое бедно малко момиче, защото аз не съм само твоя майка, а и жена като тебе....Разбирам сега колко оправдана е болката ти и как твоят мъж в миг на слабост е забравил напълно какво ти дължи...

— Миг ли!? — извика Тони, скочи, отстъпи две крачки назад и изтри трескаво очите си. — Миг ли, мамо?!... Той забрави какво дължи на мене и на името ми... той не го съзнаваше от самото начало! Мъж, който взема зестрата на жена си и съвсем просто става рентиер! Мъж без честолюбие, без стремежи, без цели! Мъж, в жилите на когото има не кръв, а гъста каша от ечемик и хмел... да, убедена съм в това! Мъж, който след това стига и до такива низости като тая с Бабет... и който, когато посочиш мерзостта му, отговаря с такива думи... такива думи...

Стигна отново до думите, до ония думи, които не искаше да повтори. Изведнъж обаче пристъпи крачка напред и каза с неочаквано спокоен и кротко заинтригуван глас: