Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Слънцето, оранжево и ослепително ярко, висеше над хоризонта в края на безкрайното поле. Лизи се обърна и видя издигащата се луна — много по-голяма и от най-грамадната лятна луна, която тя бе виждала.
„Не е нашата луна, нали? Невъзможно е.“
Ветрецът разроши косата й, влажна от пот, някъде, не много далеч, зазвъня камбанка. Спомняше си звука, спомняше си и камбанката.
„Няма да е зле да побързаш, не мислиш ли?“
Да, естествено. Край езерото беше безопасно или поне така твърдеше Скот, но пътечката минаваше през Вълшебната гора, а там… всеки, който дръзнеше да пристъпи там, поемаше голям риск. Езерото се намираше съвсем наблизо, въпреки това не биваше да се бави.
Лизи почти тичешком изкачи склона, оглеждайки се за пътепоказателя на Пол. Отначало не го видя, после го забеляза… беше килнат на една страна. Нямаше никакво време да го изправи, ала се постара, понеже така би постъпил Скот. Наложи й се да остави сребърната лопатка настрана (бе успяла да се пренесе с нея, както и с окървавеното вълнено парче), за да използва и двете си ръце. Вероятно и тук бушуваха природни стихии, тъй като единствената грижливо написана дума — ПОЛ — бе толкова избледняла, че едва се четеше.
„Мисля, че го изправих и предишния път — помисли си. — И ми се искаше да потърся и спринцовката, само че не ми остана време.“
И сега нямаше време. Бе третото й пътешествие до Бумна луна. Първото беше най-хубаво, защото беше със Скот. Тогава двамата бяха стигнали само до счупения показател с надпис КЪМ ЕЗЕРОТО, след което се бяха върнали в стаята си в „Еленови рога“. Втория път, през 1996 година, вече бе принудена да поеме сама по пътечката към Вълшебната гора. Сега не можеше да си спомни какви усилия на волята й костваше това, нито пък колко далеч е езерото и какво ще намери там. Третото й пътешествие също беше придружено от затруднения. Беше гола до кръста, наранената й лява гърда пулсираше от болка и само Бог знаеше що за твари щеше да привлече мирисът на кръвта. Впрочем май вече беше късничко да се тревожи за това.
„Ако някакво същество реши да се хвърли отгоре ми — помисли си тя, стискайки сребърната лопатка за дръжката, — някой кикотник например, ще го фрасна с «вярната психаробойка» на малката Лизи, изобретена през 1988 година, защитена от патентното законодателство, всички права запазени.“
Някъде напред камбанката отново зазвъня. Боса, с голи гърди, изцапана с кръв, само по дънкови шорти, Лизи закрачи към едва доловимия звук. Здрачът вече забулваше пътечката. Езерото я очакваше — едва ли се намираше на повече от седемстотин-осемстотин метра. Там щеше да бъде в безопасност дори след падането на нощта, и там щеше да се съблече и да се измие.
7.
Щом излезе изпод горския балдахин, Лизи забеляза, че вече притъмнява. Прииска й се да ускори крачка, но когато вятърът отново разлюля камбаната (беше я виждала и знаеше, че е близо и е закачена на въже на един клон), внезапно се спря, връхлетяна от бремето на спомените. Видяла я беше предишния път, преди десет години. Скот обаче я бе окачил на дървото много по-рано — още преди да се оженят. Бе чула звъна и през 1979 година. Дори тогава звукът й изглеждаше познат, но неприятен. Навярно защото бе намразила камбаната още преди за пръв път да се озове в Бумна луна.
— И му го казах — измърмори тя, прехвърляйки лопатката в другата си ръка, за да отметне косата си. Наоколо дърветата шумоляха, сякаш шепнеха. — Той не реагира, но май го взе доста присърце.
Продължи напред. Пътечката се спусна надолу, после залъкатуши към билото на хълма, където дърветата растяха по-нарядко и ярката алена светлина се провираше между стволовете. Значи до залез слънце имаше още много време. Чудесно. Ето я и камбанката, поклащаше се и тихо звънеше. Някога, много отдавна, същата камбанка стоеше до касовия апарат в пицарията „При Пат“ в Клийвс Милс. Не беше от звънците на хотелските рецепции, които удряш с длан и те издават едно „зън!“ след което замлъкват, а умалено копие на училищните звънци с дръжки. Чъки Джи, готвачът, който повече от година работи нощна смяна с Лизи, я обожаваше. Понякога (сети се, че е разказвала за това на Скот) звънът на камбанката я преследваше и в съня й заедно с гръмкия хриплив глас на Чъки: „Поръчката е готова, Лизи! Побързай! Хайде, хората са гладни!“ Да, докато лежаха в постелята, тя разказваше на Скот как ненавижда от все сърце малката камбанка на Чъки — навярно бе през пролетта на 1979 година, понеже малко след това досадното звънене изчезна. Лизи нито веднъж не бе свързвала Скот с изчезването на камбанката, дори и след като я чу за пръв път тук — тогава се бяха случили толкова други събития, че изобщо не и беше до подобни дреболии, — пък и той също избягваше темата. После, през 1996, когато се отправи в търсене на съпруга си, тя отново чу изгубената камбанка на Чъки и този път