Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Дъхът на Деорнот свистеше под шлема му. Той вдигна меча си и удари с него по щита си с всичка сила. Тръбачът му, млад неопитен войник от Нови Гадринсет, беше паднал при първия сблъсък и сега нямаше кой да даде сигнал за отстъпление.

— Чуйте ме! — извика Деорнот, като засилваше врявата. — Отстъпвайте, всички воини, отстъпвайте!

Устата му се напълни с нещо солено и той се изплю. Червена плюнка излетя през процепа на шлема му и падна на леда. Мокрото по лицето му беше кръв, може би рана, която бе получил, когато друг гвардеец беше нащърбил шлема му. Не я беше усетил — никога не усещаше такива дребни драскотини, когато боят беше в разгара си — но отправи припряна молитва към Елисия кръвта да не потече в очите му и да го заслепи във важен момент.

Някои от хората му го чуха и се струпаха около него. Още не бяха истински бойци, Бог му беше свидетел, но досега се бяха държали храбро срещу страховитите редици на еркинландските гвардейци. Задачата им не беше да разбият предните сили на Фенгболд, а само да ги забавят и ако успеят, да ги подмамят към барикадата и първата от изненадите на Джосуа — малкото му надеждни стрелци с лък. Само въоръжените с лък не можеха да променят хода на битката — рицарите от двете страни бяха твърде добре бронирани, — но щяха да предизвикат известна бъркотия и да накарат хората на Фенгболд да се замислят, преди да предприемат нападение срещу подножието на Сесуад'ра. Досега твърде малко стрели бяха излетели и от двете страни, но все пак няколко от бойците на Деорнот бяха паднали още в първите мигове на нападението, със стрели, трептящи в гърлата или щръкнали от ризниците. Сега мъглата, причинена от изгряващото слънце, правеше използването на лъковете от хората на Фенгболд още по-трудно.

„Слава Богу, че се бием с Фенгболд“, помисли си Деорнот и се наведе, за да избегне копието на един конен гвардеец, който изникна без предупреждение от мрачината. Конят изтрополи и изчезна в нематериалността. Деорнот бързо си пое дъх.

„Можем да се справим с конните рицари и лековъоръжените пехотинци, поне за малко. Само Фенгболд може да е толкова безразсъдно смел да обсажда укрепена планина без далекобойни стрелци с лък! Те можеха да ни повалят още в първите минути“.

Разбира се, въпреки цялата си арогантност Фенгболд не се беше оказал толкова глупав, колкото се бяха надявали Джосуа и съветниците му. Те се бяха надявали той да прати начело тритинги, да се довери на съвършената им езда по предателския лед. Хората от пасищата бяха страхотни бойци, но предпочитаха героизма на индивидуалния бой. Отначало принцът беше сигурен, че няколко жегващи нападения от хората на Деорнот ще изкарат наемниците от строя и това ще улесни справянето с тях и ще обърка настъплението на Фенгболд. Но те бяха пресмятали всичко без шейната — Деорнот още се чудеше чия умна идея е това — и подобрената основа, създадена от пясъчната покривка, беше позволила на херцога да изпрати дисциплинираните си еркинландски гвардейци.