Нови римски разкази [bg]

- Разбрах, поискахте да си отмъстите.

Да приключим с това.

Беше време за обед. Всички в лошо настроение насядахме в сянката на кабината около пакетите и бутилките. Разопаковахме и събрахме всичко на масичката. Спогледахме се.

- Ти гладен ли си?

- Аз, не... невъзпитаните хора изпитват глад... аз имам едва едва малко апетит.

- А ти?

- Аз? Аз не ям, нали знаеш... живея от въздуха.

- Колкото до мен, не бих могъл да ям така как да е, без покривка. Сандвичи... храна за бедни, това не е за мен.

С една дума, поднасяхме се един друг, парализирани вътре в себе си от страх да не изглеждаме невъзпитани. Ромоло още веднъж надмина всички. Придаде на дебелото си грубо лице изискано изражение и със събрани, издадени напред устни попита:

- Графе, бихте ли ми подали, моля ви, онзи сандвич? След като маркизът не е гладен, ще го изконсумирам аз. Жалко обаче, че принцът днес не е с нас.

Уго веднага скочи:

- Сто лири.

- Защо? Ще обясниш ли?

- Защото и това е грубо. Такива неща говорят хулиганите като теб, за да подиграят възпитаните хора.

Макар и неохотно, всички признахме, че и този път Уго има право: с иронията си Ромоло допусна грубост. И той плати, мърморейки:

- От сега нататък си прехапвам езика и няма да чуете нито дума от мен.

Точно тогава от съседната кабина се чу женски глас:

- Хей, Ромоло, само умрелите не се срещат.

Обърнахме се едновременно и кого да видим? Тилде и Клелия, две близначки, и двете с изпъкнали бюстове и заоблени бедра, в лицата малко грубички, с дебели устни, широки носове и изпъкнали очи, но свежи и млади. С тях беше Йоле, стройна блондинка с мъжки тембър на гласа, хрипкав и нисък, една от онези, дето не ги свърта и все си тананикат и подскачат в такт. И трите лудетини бяха известни в квартала, че са неудържими. Тилде подметна:

- Ромоло, не си се появявал отдавна... е, но знам, за теб май съм твърде дебела.

Клелия поде:

- Каните се да ядете ли? Прави сте, аз имам четка.

Йоле си мълчеше: беше си облякла банския, поклащаше бедра насам-натам и си подпяваше. Докато седяхме, леко объркани, Тилде предложи:

- Почакайте с яденето. Да влезем заедно в морето;

Внезапно, изразявайки всеобщото настроение, Ромоло викна:

- Еей, мъжки, възпитанието свърши, сега започва найхубавото.

И се хвърли стремително върху Уго, събори го на пясъка, а след миг на колебание се нахвърлихме и ние тримата. Боричкахме се в облак от пясък, със смях и викове; в това време трите момичета ни поощряваха, като ни щипеха и блъскаха. След малко станахме, хванахме Тилде, Клелия и Йоле за ръце и се затичахме отново към морето, този път без възпитание. Във водата никой не се скъпеше в пръскането, бутането, ударите с ръка и другите шеги, до степен Клелия за малко да се удави. Успяхме да я издърпахме и тя задъхано попита: