Произход на политическия ред [bg]

Възраждането на римското право е възможно, тъй като правните науки са утвърдени върху нова институционална база в нововъзникващите по това време университети. В края на XI в. Болонският университет става средище, където хиляди студенти от цяла Европа се стичат да чуят професори като Ирнерий[101] да изнасят лекции за Пандектите. Новата правна учебна програма предоставя на европейците една усъвършенствана правна система, която лесно могат да използват като правов модел в собствените си общества. Знанията за кодекса се разпространяват до най–отдалечените кътчета на континента и в Париж, Оксфорд, Хайделберг, Краков и Копенхаген се основават юридически факултети. Както в случая с английското общо право, възстановеното римско право внезапно измества партикуларисткото германско обичайно право, разпространено в по–голямата част от Европа, и го заменя с един по–съгласуван транснационален корпус от правила.

Първото поколение тълкуватели на Юстиниановия кодекс са известни като глосатори, които се занимават най–вече с реконструиране и възпроизвеждане на римското право. Но следващите поколения учени като Тома от Аквино поглеждат още по–назад към древните гърци в търсене на интелектуалните основи на правото. Класически философи като Аристотел твърдят, че обичаите и общоприетото мнение трябва да бъдат преценени от човешкия разум от гледна точка на по–универсални критерии за истина. Тома от Аквино прилага този принцип при собственото си изучаване на Аристотел и философската традиция, която основава, насърчава следващите поколения тълкуватели на правото да не възпроизвеждат механично една съществуваща съвкупност от правни норми, а вместо това да обсъдят източниците на правото и как то да бъде прилагано в нови обстоятелства. Класическата традиция, която се възражда в европейските университети, не е просто позоваване на авторитета на определени неизменни текстове, а и рационално изследване на техния смисъл.

Новите университети създават обособена класа юристи, обучени да тълкуват класически текстове и владеещи специфични знания. И духовните, и светските власти започват да разбират, че при вземането на решения трябва да се доверяват на специализираните знания на правистите, особено в търговската сфера, където договорните и имуществените права са от първостепенно значение. Юристите на свой ред разработват собствени институционални интереси в защита на своята сфера на дейност от намесата на неспециалисти и користни политически партии.

Преди Григорианската реформа църковното право се състои от най–различни декрети от църковни събори и синоди, съчинения на отците на Църквата[102], папски декрети и укази на крале и императори от името на Църквата. То е смесица от останки от римското и обичайното германско право. С утвърждаването на единна йерархия Църквата за първи път получава възможност да законодателства авторитетно и да съгласува този корпус от правни норми благодарение на дейността на една все по–професионализирана група от църковни правни специалисти. Обученият по правната учебна програма монах Грациан анализира хиляди канони от последните векове; той ги съгласува и синтезира в единно тяло на каноничното право, публикувано през 1140 г. като обемист правен трактат от около хиляда и четиристотин страници под заглавие „Concordia discordantium canonum"[103], или „Декрет на Грациан". Грациан изгражда йерархия между божествено, естествено, позитивно и обичайно право и утвърждава рационални процедури, чрез които да бъдат решавани противоречията между тях. През следващия век каноничното право се разраства неимоверно, обхващайки широк кръг от други въпроси, включително наказателното, семейното, имущественото, договорното и наследственото право.