Вещерите от Сарамир

Тейн седеше на затревения склон на обширната долина, която приютяваше Лоното и го скриваше от погледа на външния свят. Тукашните обитатели го бяха предупредили да не излиза сам навън в нощта, ала той бе неспособен да се отдаде на размишления и медитация сред трескавата активност, която кипеше наоколо, ето защо пое риска и потъна в тъмнината. Сега се чувстваше доволен, че бе постъпил именно така.

Той се загледа в стъпаловидно надиплените гънки на Лоното, където сега се виждаха стотици ярки точици, сгушени между тъмните плата и хълмове, същински езерца от светлина сред бездънния, дълбок мрак. Прозорците на къщите, отрупали терасовидните склонове, блещукаха като паднали звезди в чернотата. Тази нощ единствено Аурус се бе издигнала високо в небето, взирайки се в него с огромното си лице, а мръснобялото на кожата й бе изпъстрено с бледосини петънца. Бе изключително красиво да си тук в този момент и да наблюдаваш това. Младежът благодари на Еню и усети как в гърдите му се разлива чувство на необичайно задоволство.

Последните три седмици се оказаха доста бурни за него. Струваше му се, че е понесъл във вихрен бяг, мъчейки се да настигне самия себе си още от мига, когато бе открил Кайку, бездиханна и трепереща, в Гората на Юна. Нейната поява — и произтеклите от това събития — го бяха изхвърлили рязко от начина на живот, който се опитваше да води след бягството на майка му и сестра му.

Послушничеството му в храма не беше нищо повече от търсене на убежище, на подслон, където да изкупи вината си за извършеното от него престъпление. Не съжаляваше толкова за убийството на баща си, колкото за това, че действията му бяха прогонили останалата част от семейството му. Майка му едва ли можеше да се справи без деспотичния си съпруг, а сестра му съвсем наскоро бе преживяла брутално изнасилване. Злочестините, които можеха да ги сполетят, бяха безброй, а той никога нямаше да узнае какво ли щеше да им се случи. Колко седмици бе прекарал в търсене на следите им, обикаляйки и разпитвайки из близките градове; те обаче като че ли бяха изчезнали вдън земя. Тогава вината започна да се загнездва в него, натоварвайки го с непосилното бреме на онова, което беше сторил. Овладян от отчаяние и покруса, той престоя няколко седмици в празния семеен дом, след което отиде в храма и се обрече в служба на Еню. Щом не можеше да помогне на себе си, навярно поне можеше да помогне на други. Зашеметен от мъка, той едва ли виждаше нещата толкова ясно, колкото би трябвало, ала жреците го приеха в редиците си и той намери установен ред и порядки, както и време, благодарение на които можеше да сглоби отново строшената чаша на живота си.