Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Беше безкрайно — промълви Лизи и се ужаси, че го вярва. През 1996 там беше нощ. Беше нощ, когато се пренесе от студената спалня за гости в необикновения свят на Скот. Спусна се по пътечката, навлезе във Вълшебната гора и…
Някъде наблизо забуча двигател. Лизи се облещи и едва не изкрещя, но постепенно се успокои. Хърб Галоуей или хлапето, което той понякога наемаше, косеше тревата в съседния двор. Денят напълно се различаваше от онази вледеняваща януарска нощ, когато бе заварила Скот в спалнята за гости — телом той беше там и все още дишаше, но във всяко друго отношение си бе отишъл.
Тя си помисли: „Дори и да можех да го направя, няма да се получи — твърде шумно е.“
Тя си помисли: „Непоносим е този свят за нас.“
Тя си помисли: „Кой го е написал? — И както често се случваше напоследък, мисълта повлече след себе си друга, напомняща ален вагон на скръбта. — Скот щеше да знае.“
Да, Скот несъмнено щеше да знае. Лизи си спомни как той тракаше на портативната си пишеща, машина в мотелските стаи (СКОТ И ЛИЗИ, МЛАДОСТ), как след години работеше с лаптопа и лицето му бе озарено от мекото сияние на екрана. Понякога цигарата димеше в пепелника до него, понякога държеше чаша с питие и перчемът неизменно падаше на челото му. Спомни си го как лежеше до нея на същия този креват, как тичаше подире й в онази ужасна къща в Бремен (СКОТ И ЛИЗИ В ГЕРМАНИЯ) — бяха голи и се смееха, жадни за секс, но не и щастливи. Спомни си ръцете му, когато я прегръщаше, миризмата му, боцкането на наболата му брада, когато допреше буза до нейната, и си каза, че би продала душата си, да, проклетата си безсмъртна душа само за да чуе как входната врата се затръшва и той тръгва по коридора, подвиквайки: „Здрасти, Лизи, прибрах се… Всичко постарому ли е?“
„Замълчи и затвори очи.“
Гласът беше нейният, но звучеше почти като неговия (много добра имитация), ето защо тя затвори очи и усети как първите сълзи, почти успокояващи, се процеждат през преградата на ресниците. Установила бе, че има много неизвестни подробности, свързани със смъртта — например колко време трябва да мине, та да се примириш със загубата на любимия. „Това е тайна — помисли си, — Така и трябва да бъде, понеже кой би искал да се сближи с другиго, ако и двамата знаят колко тежка е раздялата? Приемаш загубата бавно и мъчително, не е ли така? Като стайно растение, което никой не полива, — защото си забравила да го дадеш на съседката, когато си заминала за пo-дълго време. Толкова е тъжно…“
Не искаше да мисли за тази тъга, нито пък за обезобразената си гърда, в която болката пак пропълзяваше, затова отново се пренесе в Бумна луна. Спомни си какъв възторг и изумление изпита, когато за миг се озова от мразовитата мейнска нощ в тропическия рай. Спомни си странно меланхоличния въздух, напоен с ароматите на червения жасмин, и бугенвилията, величествената светлина на залязващото слънце и звъна на загадъчната камбанка в далечината.
Изведнъж забеляза, че пърпоренето на косачката от двора на Галоуей вече се чува доста по-слабо. Също и ревът на мотоциклет, преминаващ по улицата. Нещо се случваше — почти беше сигурна. Пружината се разтягаше, кладенецът се пълнеше, колелото се завърташе. Може би светът не беше чак толкова непоносим за нея.
„Но какво ще правиш, ако попаднеш там и видиш, че е нощ? Да предположим, че усещанията ти не са подчинени на комбинация от наркотици и самовнушение и че се озовеш там посред нощ, когато злите твари излизат на лов? Твари като Дългуча на Скот?“
„Тогава ще се върна.“
„Стига да имаш време.“
„Да, точно това исках да кажа, ако имам…“
Изведнъж червената светлина, която се процеждаше през затворените й клепки, стана тъмнопурпурна, почти черна. Сякаш някой внезапно бе спуснал щора. Но спусната щора не би предизвикала внезапната поява на десетките аромати, които изпълниха ноздрите й — опияняващите благоухания на всички онези тропически цветя. Нито пък на тревата, която боцкаше прасците и голия й гръб.
Беше успяла. Пренесла се беше в другия свят.
— Не — прошепна Лизи, без да отваря очи, но протестът й беше символичен.
„Знаеш, че го направи, Лизи — прошепна гласът на Скот. — Не разполагаш с много време. ВЕДТСКЕН, миломое.“
И тъй като знаеше, че този глас е абсолютно прав — наистина не разполагаше с много време, — Лизи отвори очи и видя, че е в детското убежище на талантливия си съпруг.
Намираше се в Бумна луна.
6.
Не беше нито нощ, нито ден, но сега, след като вече беше тук, Лизи не се изненада. Предишните два пъти се бе озовавала в Бумна луна малко преди здрачаване — нима беше чудно, че пак бе улучила същото време на денонощието?