Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Ще си взема банята след един час — уведоми Лиандрин младата жена. — И този път температурата да е по-подходяща. — Слугинята пребледня, докато се сгъваше в реверанс, след което бързо се отдалечи.
Амелия Арийн, жената на Джорийн, влезе през една от вратите заедно с един дебел плешив мъж в безупречно бяла престилка. Лиандрин изпръхтя презрително. Жената имаше големи претенции, но ето че не само говореше лично с готвача си, ами на всичкото отгоре го беше извела от кухнята, за да обсъди с него блюдата. Държеше се със слугата си като с… приятел!
Дебелият Евон я забеляза пръв, преглътна и свинските му очички тутакси зашариха настрани. Тя не обичаше мъжете да я заглеждат и го беше нахокала рязко още първия ден, когато пристигна, заради нахалния му поглед. Той се беше опитал да отрече, но тя знаеше колко долни са мъжките нрави. Без да чака господарката му да го освободи, Евон почти се завтече към кухнята.
Посивялата жена на търговеца беше строга и властна — допреди да дойдат Лиандрин и останалите. Сега тя заоблизва устни и започна ненужно да оправя полите на пристегнатата си с голяма фльонга копринена рокля.
— Горе при другите има някой, милейди — рече тя почтително. В онзи първи ден си бе въобразила, че може да нарича Лиандрин по име. — В предната стая за отдих. От Тар Валон ще да е.
Зачудена коя ли може да е, Лиандрин се запъти към най-близката вита стълба. Разбира се, тя познаваше малцина други от Черната Аджа, заради сигурността — човек не може да издаде нещо, което не знае. В Кулата знаеше само една от дванадесетте, тръгнали с нея, когато напусна. Две от дванадесетте бяха загинали и тя знаеше в чии нозе да хвърли вината за кончината им. Егвийн ал-Вийр, Нинив ал-Мийра и Елейн Траканд. Нещата в Танчико се бяха развили толкова зле, че тя бе готова да допусне, че онези новоизлюпени Посветени все още са там, само че те бяха глупачки, които на два пъти съвсем спокойно бяха влезли в капаните, които им беше приготвила. Това, че и двата пъти се бяха измъкнали, не означаваше нищо. Ако бяха в Танчико, щяха да й паднат в ръцете, каквото и да твърдеше Джеайне, че е видяла. Следващия път, когато ги намереше, нямаше повече да й се измъкнат. Щеше да приключи с тях, каквото и да й бяха заповядали.
— Милейди — заекна Амелия. — Мъжът ми, милейди. Джорийн. Моля ви, ще му помогне ли някоя от вас? Той не го направи нарочно, милейди. Вече си получи урока.
Лиандрин се спря с ръка върху резбованото перило и я изгледа през рамо.
— Не трябваше да си въобразява, че клетвите пред Великия властелин могат да се забравят, когато е удобно.
— Той се поучи, милейди. Моля ви. Лежи под одеялата по цял ден — в тази жега — и трепери. Плаче, когато някой го докосне или му заговори по-високо.
Лиандрин замълча, сякаш обмисляйки, след което кимна великодушно.
— Ще помоля Чезмал да види какво може да направи. Но разбираш, че не давам обещания.
Плахите благодарности на жената я догониха по стълбите, но тя не им обърна внимание. Темайле се беше поувлякла. Тя беше Сива Аджа, преди да стане Черна, и винаги се стараеше да разпростре болката равномерно, когато медитираше: като медитаторка беше много добра, защото обичаше да разпростира болка. Чезмал твърдеше, че след няколко месеца той ще може да изпълнява някои по-дребни задачи, стига да не са прекалено тежки и никой наоколо да не повишава глас. Преди това тя беше една от най-добрите Церителки сред Жълтите от поколения насам, така че трябваше да знае.
Отвори вратата и се изуми. Девет от десетте Черни сестри, които бяха дошли с нея, стояха прави в стаята край резбования дървен цокъл, въпреки че на килима със златни ресни имаше предостатъчно възглавнички. Десетата, Темайле Киндероуд, подаваше тънка порцеланова чашка с чай на една тъмнокоса обаятелна жена в рокля с бронзов цвят и непозната кройка. Седналата жена й се стори смътно позната, въпреки че не беше Айез Седай; очевидно наближаваше средна възраст и въпреки гладките й бузи й липсваше айезседайските безвремие.
Настроението в стаята притесни Лиандрин. На външен вид Темайле беше измамно крехка, с големи детински сини очи, които правеха хората доверчиви; тези очи сега изглеждаха угрижени, ако не и уплашени, а чашката задрънча върху чинийката преди другата жена да я поеме. Лицата на всички изглеждаха неспокойни, с изключение на това на странно познатата й жена. По бузите на Джеайне Кайде, облечена в една от онези отвратителни домански рокли, които носеше в къщата, блестяха сълзи. Доскоро тя беше Зелена и обичаше да се фръцка пред мъжките погледи дори повече от повечето Зелени. Рианна Андомеран, някога Бяла и винаги хладна и арогантна убийца, нервно опипваше белия кичур в черната си коса. Арогантността й нещо се бе изпарила.