Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Да.
— След около петдесет години.
— Това са просто бръчки, Кити. Просто бръчки. Много хора ги имат. Освен това могат и да се разнесат.
— Мислиш ли?
— Изглеждат много по-добре, отколкото в началото, когато те намерих.
— Наистина ли?
— Определено. Както и да е, виж ме мен. Гледай какви мехури.
— Щях да питам за тях.
— От чумата. Когато взех Жезъла.
— О… Но най-много ме плаши слабостта, Натаниел. Ами ако никога…?
— Ще се оправиш. Виж се само как размахваш ръце. Преди пет минути не можеше да го правиш.
— Така ли? О! Добре. Сега като го спомена, наистина се чувствам малко по-силна.
— Ето на, виждаш ли?
— Но просто е много трудно — каза тя — да гледам огледалото и да виждам… различно лице. Да виждам, че всичко се е променило.
— Не всичко — каза той.
— Така ли?
— Да. Очите ти. Изобщо не са се променили.
— О! — Тя се взря съмнително в огледалото. — Мислиш ли?
— Ами, бяха си добре преди да започнеш да ги присвиваш. Довери се на думата ми. — Той свали огледалото и го остави на масата.
— Кити — рече той, — трябва да ти кажа нещо. Демоните излязоха из Лондон. След като те открих, се опитах да задействам Жезъла на Гладстон, но — той въздъхна — не можах. Не е от заклинанията. Имам знанията, които преди нямах. Просто… Нямам физическата сила да наложа волята си над него. А без Жезъла не можем да се изправим срещу Нуда.
— Натаниел…
— Може да са останали други магьосници — живи и необладани. Още не съм търсил. Но дори и да можем да сберем няколко съюзници с джиновете им на наша страна, Нуда е прекалено силен. Единствената ни надежда беше в Жезъла.
— Не е така. — Кити се наведе напред в стола си. (Казаното от него беше вярно — сега наистина се движеше малко по-лесно. В началото всичко изглеждаше неудобно и не на мястото си, сякаш нямаше синхрон с костите и сухожилията си.) — Не ходих на Другото място просто за удоволствие — каза тя превзето. — Ти имаш Жезъла, аз открих Бартимеус. Сега трябва само да ги съберем. — Тя му се ухили.
Магьосникът поклати глава притеснено.
— Какво имаш предвид?
— Ами… Е, тази част няма да ти хареса.
32
Серният облак се сви отпуснато в болнава колона от дим по средата на пентаграмата. Насочи се нагоре към тавана с грандиозната сила на вода, бликаща от чешма. Две плахи, жълти очи се материализираха в сърцето на облака и примигнаха тревожно.
Чувствах се разколебан.
Тъмнокосият младеж стоеше в пентаграмата насреща, облегнат тежко на Жезъла. Веднага го разпознах. Не беше трудно: аурата на талисмана блъскаше по кръга ми със силата на слънчево изригване. Същността ми трептеше от близостта.
Лошо. Бях прекалено слаб. Не биваше да се съгласявам на това.
Изглежда и магьосникът беше в подобно положение. Лицето му имаше цвета на развалено мляко.
Той се поизправи доколкото можа и се опита да изглежда величествено.
— Бартимеус.
— Натаниел114.
Той си прочисти гърлото, погледна към пода, почеса се по главата и измърмори няколко странни забележки. Направи всичко друго, но не и да ме погледне право в очите, както подобава на един мъж. Не че аз бях в по-добро положение. Вместо да се издува злокобно, колоната дим явно имаше намерение да извива издигащите се нишки в красива, подобна на бродерия плетеница. Ако бяхме оставени на мира, аз вероятно щях да започна да плета някаква измислена жилетка или нещо подобно. Ала след няколко секунди висококачествено колебание, ни прекъснаха грубо.
— Захващайте се!
Не се налагаше да гадая кой беше това. Магьосник и дим се извъртяха в кръговете си, кашляйки и мърморейки. И двамата изглеждаха наранени и ядосани.
— Знам, знам — рече Кити. — Не завиждам на никого от вас. Просто го направете. Нямаме време за губене.
Трябва да кажа, че изглеждаше по-жива, отколкото очаквах. Добре де, наистина изглеждаше малко болнава и имаше сива коса, а кожата й беше сбръчкана и състарена, но изобщо не изглеждаше като Птолемей. Очите й бяха ясни като на птица и грееха със светлината на видяното. Изгледах я със смесени чувства на уважение и съжаление.
— Сдържай си нервите — казах. — Сега почваме.
— Точно така — съгласи се Натаниел. — Тези неща не бива да се насилват.
— Сякаш пък знаеш — изсумтя тя. — Защо се бавите?
— Ами… — започна той. — Просто…
— Аз от своя страна — рекох с нотки на тихо достойнство — се съгласих с предложението, като си мислех, че приемникът ми ще бъде в приемливо физическо състояние. Сега, след като го видях, имам съмнения.
114
И двамата се стремяхме да звучим рязко, агресивно, гръмогласно. Нито един от нас не успя. Той издаде звук, който обикновено се свързва с прилепите и свирките за кучета, докато моят пък чуруликаше като на някоя стара мома, която иска сандвич с краставички заедно с чая си.