Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Престана да ме интересува. Зная, приключила е, както трябва. Всеки си е получил заслуженото. Аз сторих, каквото можах. Просто в чест на онези хора, които са загинали преждевременно. Сега вече това е работа на други. И нямам честта да бъде сред тях.
— Олшански се отровил в килията си — сподавено продума Хилински. — Преди седмица. Шчука ми каза. Последните думи на показанията му са били: „Няма какво повече да ви кажа. Преживях по-голямата част от живота си, преживях го без полза. Аз сам съдя себе си, може би по-строго от вас. И се осъждам на смърт…“
— Добре де, откъде е намерил отрова? Как са допуснали?
— Допуснали са. Той говореше истината, когато каза, че ще си отиде, когато пожелае. Под коронките на горните му резци по хирургически начин е била поставена малка капсула с отрова. Отдавна. Може би още по време на окупацията. Той можел да очаква най-лошото от тях. Ето че сега му потрябвала. Натиснал капсулата с лъжицата, строшил я. Изглежда, доста е трябвало да натиска — строшил двата си долни зъба.
— Кой ли му я сложил?
— Откъде да разберем сега? Значи, очаквал е подобна развръзка, знаел е, че всяко нещо си има край. Знаеш ли, някак дори ми е мъчно… Той беше сериозен враг. Не влечуго. С такъв човек да се бориш е трудно и опасно, но пък и достойно.
Той седеше изправен във фотьойла. Дори седнал бе висок, хубав. Сега не ми приличаше на някакъв мистър Смит или на славянин, а просто на възрастен, уморен човек сред полиците си с книги, които може би не ще има време да прочете.
Лицето му бе слабо с отпуснати клепачи. Мускулестата му мъжка ръка държеше чаша.
— Дори се пошегувал преди края си. Сякаш намеквал за нещо: „Това се нарича — най-сетне след прекаления си интерес от историята преминах към тесен контакт със съвременността.“
— Стига вече, Адам.
Той мълком се съгласи с мен. Вън, през бухналите липи светеха нощните лампи на града, които последният Олшански вече не виждаше. Неволно си помислих, че някога и ние няма да ги виждаме. Каква глупост пред това бяха всичките стремежи, привилегии, съкровища, властта над душите и телата! Каква ужасна глупост бе това!
— Трябваше да предвидя — обади се Хилински. — Като знаех професионалния му опит, знанията му, получени от Изтока… Веднъж ме порази мисълта: кой е могъл след процеса в Нюрнберг да предаде на Гьоринг ампулата с цианкалий?
— Казват, че жена му по време на прощалната целувка?
— Не. Едва ли. Мисля, че и там е могло да бъде същото… както с Олшански. Не зная дали съм прав. Нали после са го преглеждали? Но може и да е така: отдавна е очаквал края си, животински се е страхувал от смъртта, а когато разбрал, че няма да го помилват, че няма спасение, че го чака бесило — тогава се самоубил. Макар и да е бил гнусна, отвратителна, гнила твар, развратена от неограничената си власт и от разкош, все пак някога е бил военен.
— Стига, Хилински. И вие сте виждали военни, които трепереха от страх повече от цивилните. Пък и лекарят не се боеше. Просто не искаше да живее.
Май започнах да се досещам:
— Кажете, щяха ли да го…?
— Не зная. Той не е искал смъртта на Марян, не знаеше и за „подвизите“ на онези мръсници. Може би присъдата щеше да е по-лека.
— Ясно — казах аз. — И все пак той си заслужи забравата.
Хилински мълчаливо ми подаде цигари.
— Имам си — казах аз.
Извадих нова кутия, разкъсах крайчето със зъби. Хилински ме наблюдаваше.
— Какво, свършиха ли навиците на стария ерген?
— Да. Щом рухна входът на старите ергени, какво да сторя? Ростик се оженил.
— И още някои — усмихна се той.
— Апартаментът на Лигановски е свободен. Все някой ще го заеме. Сигурно също женен. Най-напред по стълбището ще се чува врясък, сетне ще зареват като сирени.
— Ах, по дяволите — Хилински внезапно удари с юмрук по масата. — Какъв подлец, какъв глупак. Ти си прав: той е погубил у себе си бележит човек… Умен, разсъдлив, образован, опитен, талантлив като дявол. Знаеш ли какъв лекар е бил? Колегите му казваха — направо цар и бог. Само с познаването на човешката психика е постигнал повече, отколкото останалите с разните му резерпини и серпазили. И толкова бездарно, толкова отвратително да насочва живота си. За какво са му били онези изгнили реликви, отдавна погиналата слава на рода му. Такъв лекар, такъв познавач на човека! Не му ли е било достатъчно, за да изпитва уважение към себе си… Свързал се с тези отрепки, с тази измет, с тези пропаднали хора. Ето че пропадна и той. Ама че магаре!