Черният Олшански замък

— Зная — каза Шчука, — имало е кой.

— Бих ви помолил, полковник, да не пречите сега на Космич. Просто ми е интересно какво и как е разбрал. Как е стигнал до истината. Може би това е последното ми занимание с психология. А после… После съм на ваше разположение.

Шчука се усмихна изкриво.

— Веднага се досетих, че е моята книга — продължи лекарят. — Нали ви казах, че баща ми я описа, преди да избяга. Нямаше как да остане. Затова останах аз. Преселих се в Минск… Описанието на книгата се предаваше от поколение на поколение в нашия род. Трябваше да намеря действителните грамоти на рода ни. След мене — няма вече кой. Без тях по-добре да умра. Както ще сторя аз. При това скоро.

— Е, не чак толкова скоро.

— Не е ваша работа, Космич.

— Защо? — запита мълчаливият, поразен сякаш от нещо Хилински.

— Не съм от тези, чиято смърт може да бъде определена от присъда. Сам ще избера деня и часа. Продължавайте, Антоне. Просто ми е интересно как при вашето психическо състояние успяхте да постигнете това-онова.

— А вие не успяхте, макар че бяхте едно от стъпалата, по които се спусках към лудостта. Вие дирехте у Марян книгата дори тогава, когато тя вече не беше у него. Не помислихте, че книгата може да е изнесена от дома му. Почитаемият Пахолчик бе прав: Пташински сам не би дръзнал да понесе книгата. Някакво подсъзнателно чувство го накара да купи вино и кефир и да ги сложи в чантата ми. Примитивна маскировка, но по тази причина проведохме дори душеспасителната беседа с Пахолчик. А той на бърза ръка ви донесъл за нея. Известно време никой не се опита да проникне в жилището ми по тази причина. По-късно вече — да.

— Прав сте. Дотук всичко е точно… Герард някога бе слуга на баща ми и мой, аз го помолих да ви следи. При неговото любопитство това бе истински дар небесен за него.

— Ясно защо всяка моя крачка ви е била известна. Това е една от причините, поради които все още не ви подозирах, но ви нямах вече предишното доверие. Не ви свързвах с Висоцки чак до деня, когато Пахолчик беше убит. Висоцки го уби, защото е забелязал, че вие се страхувате: Пахолчик е знаел твърде много и е накърнил доверието, което му имате. Вие сте му дали просто слаб наркотик, в същност приспивателно средство, а той така повиши дозата, че приспивателното можеше да ме приспи завинаги.

— М-да, сторих някоя глупост. И недооцених някои неща… Е, добре, ами историята за дамата и монаха?

— Тя отчасти ми се присъни. Постоянно мислех за това по цели дни и затова двамата ми се присъниха. Под влиянието на вашето средство. Притежавам умението да виждам в пренебрегвани от всички старинни истории, скритата в тях истина.

Олшански бе някак посърнал. Безмълвен и сякаш невиждащ, бе вперил очи в статуетката на някакво източно божество.

— Знаете ли — неочаквано се обади той, — сигурен съм, че причина за смъртта на моя прадядо е бил ужасът от проклятието на Валюжинич. Ужасът и очакването. Освен това сенките на жена му и монаха. Страхувал се е. Както дивакът се страхува от проклятието на жреца от съседното село. Пък и те са си били диваци. Дори онзи, свободомислещият, който не давал пукната пара за евангелието, който бил богат с парите от старото предателство и ограбил и своите въстанали съвременници, ограбил родината си. Задигнал ги и ги скрил. Но очевидно на плитко ги е скрил.