Черният Олшански замък

— А колцина сте сторили нещастни с вашето безразличие?

— Не се мъчете да го превъзпитавате — възпря ме Хилински. — Напразни усилия.

— Напразни са — каза домакинът, — аз съм Олшански. А вие какво си мислехте? Последният. Други няма. Така си умряха, не превъзпитани.

— Но за съжаление, живяха на този свят. Не като жертвите на войната. А като убийци и жертви.

— Убийците притежават сила и хитрост, подлост. Като Ганчаронак-Боубел, дето тъй умело бе измислил „бягството“ от себе си. Смуши се из блатата, разтръби на всички, че избягал от разстрел малко преди разгрома на бандитите. Дори беше смятан за герой… А как си пазеше чукалото! Как трепереше за живота и за парите си! За кървавите пари, за парите от предателството — но те вече не са ваши. Край! Наистина настъпи краят.

— Край — промълви Олшански, — но моят не ще е такъв, както го предвиждате вие. Аз съм последният и ще си отида, както пожелая сам и по начина, по който пожелая.

— Само че не ще бъдете с добро мнение за своите постъпки и за своя живот. Напротив, самооценката в последните минути ще бъде твърде горчива. Пъкълът на невярващите е по-страшен от някакви си казани с катран.

— В състояние съм да прекъсна спомените. Дори и да не бяхте ме разкрили, щях да се откажа от тази комедия.

— Защо?

— Дотегна ми животът. Дотегна ми. Сред тази вакханалия от убийства, подхваната от тези бандити. Горкият Лапатуха. Страхуваха се, че ще ги издаде — и хайде без него. И Зоя, щом разбра, че заради нея е загинал човек — не издържа. Едно е да лъжеш, съвсем друго нещо е смъртта, за която си виновен.

— Страхувахте се. И мен се опитаха да ме пресрещнат с ножове, а когато не сполучиха — да ме зазидат в подземието. Вашият прадядо е бил голям майстор — и вие не му отстъпвате. Макар че вършите всичко с чужди ръце.

Седяхме мълчаливи, потиснати. Не мога да кажа за другите, но аз се чувствувах точно така.

Вън светеха многобройните лампи на града, разноцветни, от яркооранжеви до безжизнено зелени. Едни гаснеха, други светваха, сякаш някой бавно си играеше с копчетата на неизвестна гигантска машина. Само синята „дневна“ светлина на уличните лампи и червените, тревожни светлинки на телевизионната кула в далечината не се променяха.

Чувствувах се отвратително, както винаги когато на пътя ми се изпречеше човек, объркал живота си.

Олшански гледаше навън сякаш за последен път, а може и така да беше.

— Да живея като Шаблика? — запита той. — Като себе си? Като Жихович?

— Като Космич — подсказа му Хилински.

Не би бил той, ако не бе опитал да провери какво би излязло от подобен вариант.

— Като Космич — иди-дойди. Поне си знае целта, знае как да върви напред и върви. Въпреки опасностите, съмненията, клюките. Виждате ли какви комплименти ви правя, Космич? Кажете добра дума за мен на своя бог на хуманността. Може би две години по-рано ще ме пусне от казана… Или както пише там вашият писател, историкът… Е, дяволът подготвил дисертация на тема: „Величината на абсолютното оптимално налягане в котлоагрегата за варене на грешници…“ Та така. Не мога да бъда Хилински, Космич и прочие такива, а друг — не искам. Аз съм Олшански. И ще умра като Олшански. Предостатъчно ми беше цял живот да бъда инкогнито.