Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Е, добре — казах аз. — Премахнахте Пахолчик, защото е главният свидетел на вашата дейност, защото е знаел много и ви е забъркал в убийства, защото е нарушил дисциплината и превишил „пълномощията“ си. Въпреки вашата забрана се разпореждал с остатъците от наркотика. А Кухарчик? А портиера за какво? Безобиден човек, само се вре навсякъде с въпросите си. И толкова.
— Точно заради това „и толкова“. А Пахолчик дори с пръст не съм го докоснал.
— Така е — отбелязах аз. — Защо да го докосвате? Вие сте съобщили това на Висоцки, а той, понеже не можеше да напусне тогава Олшанка, е премахнал продавача… Най-вероятно чрез младежа с кофата за боклук. Така, нали? А Кухарчик очевидно е имал нещастието да види как онзи с боклука тъкмо е изпълнявал задачата, поставена му от Висоцки.
— Да.
— Той и без друго е бил забъркан. „Третият“ и „четвъртият“ по време на първото нападение срещу мен са били те, Пахолчик и бъдещият му убиец. Онзи с боклука. Друго не му е оставало.
— Ще разберем ние кой, къде и кога е бил забъркан и в какво — обади се Шчука. — Работата ще потръгне на високо равнище.
— Мъчно ми беше за Пахолчик — рече Олшански. — Да не говорим пък за съвсем невинния портиер… Тогава реших, че ако нишката ви доведе при мен, няма да отклонявам удара. Сякаш бях търколил камък в планината и той бе повлякъл лавина от убийства. Жалко, че се захванах с тези мръсници. — И много сериозно, така, че не можеше да не му повярваме, заяви: — Аз им дадох само следа. А тази следа доведе до гибел мнозина. Много лесно бих могъл да избягам от вас. Само че нямам право да бягам, без да ви кажа всичко.
— Как сте смятали да избягате? — запита Шчука.
— Вземете пистолета ми, той е там, в чекмеджето. Не ми трябва и няма да ми потрябва.
Шчука стана, дръпна чекмеджето на писалището и извади отвътре един „валтер“.
— Не, аз не съм мошеник — говореше лекарят, — не съм бандит. Те са такива. По силите ми беше нещо повече, но аз не можах да го постигна. Не ми трябваха онези пари, само някои реликви.
— За самоуважение ли?
— Малко стойностни неща извърших през живота си, това е.
— А защо ви беше това?
— Разсъждавайте както преди — и ще станете академик. Разкопавайте, вършете разни такива неща — и ще станете известен. Това ви предрича човекът, на когото малко му остава да живее… Да живее ли? А кой е казал, че моят род има право на живот? Това е то… Но е вярно също, че това е моят род, че аз съм капка от него и че не мога да бъда друг, не мога да му изменя. Значи, изводът е един.
Той махна с ръка, сякаш отхвърляше нещо:
— Отдавна съм готов и за величие, и за смърт. Само че дълго не знаех кое ще надделее. Готов бях още през четиридесетте, във Варшава. С тате тогава бях на нож. Може би в най-лоши отношения през целия си живот. Едва сега съм по-близо до милостивата Избавителка и всеопрощаващата Спасителка, отколкото тогава. По онова време не ми харесваше, че той флиртува с господин Розенберг.
Тежко ми беше. Хубавото му тяло бе добре сложено, могъщо, лицето му бе съвършено в израза си на гордост, прошарените му коси се спускаха като лъвска грива. Китките на ръцете му бяха учудващо тънки и спретнати, малки бяха и краката му. Боже, колко съвършен, безупречен образец на човешката порода! Човек на кино да ги снима, да ги има за най-добри приятели, да ги брани на всяка цена.
Вместо това зад външното съвършенство се крие проядена от ръжда, оплескана с кръв и кал същност. Проказа е разяла съвестта, мозъчен сифилис. Съдбо, боже или не знам кой, как непоправимо, отвратително се шегувате вие понякога с хората!
Той излъчва отровата, неговата дейност стана причина за всичко. А аз не мога да го осъдя, защото страдам заради всички хора. Защото аз се чувствувам пренебрегнат, опозорен, опорочен.
— Какво общо има смъртта? — с това непоносимо и ново усещане за общност с човечеството все пак запитах аз.
— А кой може да ми забрани да строша паницата в стената, да не приемам храна? Добре, ще се намери начин да ми попречат. А кой ще ми забрани да не искам да живея? Изключвам се — и край. Повярвайте ми. Зная източния път към великото спокойствие, към най-голямото освобождение от всяка мъка — нищо сложно няма в това. Ще си спра сърцето за час или завинаги — каква разлика?