Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Той погледна Шчука и се усмихна.
— Е, както казват литовците, „дар по вена“, още по една. Не, няма да го сторя сега. Защо да подвеждам вас и вашите колеги, Шчука? Нали трябва да дам официални показания. Това ще ме оправдае поне в едно: че почти щях да побъркам Антон. Не ми се искаше да го правя… Хайде, без да се чукаме.
Олшански бавно си изпи коняка.
— Това е почти всичко. Ей там е моят кабинет, телефонът е вътре. Идете, Шчука, позвънете там, където трябва сега да се заемат с мен… докато аз намеря за добре. И затворете вратата, не искам да зная с какви думи се говорят такива неща. Нямам такъв опит и не го желая.
Шчука влезе в кабинета. Ние седяхме безмълвни, вперили очи в живите светлини на града.
— Зная какво ме чака — продума лекарят. — Може би най-лошото (от нечия гледна точка).
— Възможно е — неочаквано за себе си казах аз.
— Бързо се развивате. Личи прогресът. Може би ще постъпите на работа при Шчука?
— Късно е — за пръв път през тази вечер побеснях. — Но бих отишъл къде ли не, само и само такива като вас, позорно безразлични към хората да ги наказвам без всякаква милиция.
Чувахме гласа на Шчука, без да долавяме думите. Сетне той приключи разговора по телефона, върна се в стаята и отново зае мястото си.
— Позвъних.
Тогава Олшански неочаквано се засмя:
— Дори за миг ми домъчня.
Той се усмихна, лъснаха белите му равни зъби:
— Малък рецидив за съжаление. Чудесно е, Космич. Сила, могъщи ръце. Род от хора великани на великански коне. Знамена се реят над главите им. Славата им лети из целия свят.
Бива си ги! Земята тръпне под копитата. Лицата и ръцете са бронзови. Нищо друго не ми трябваше, освен да възвелича великата хоругва. Последният Олшански трябваше да умре достойно. А ще умре… Ето го края: мислите ли защо тъй лесно се съгласих с всичко? Погина всичко, каквото доказваше моето достойнство. Защо да не умра като Лигановски.
— По-хубаво би било — казах аз. — Изследовател, пътешественик, лекар. Честно, неопетнено име. Не е името на рода на подлеци.
— … да умра като Лигановски. Без велика хоругва.
— Така е. Последният Сапега е погребан в Бавел. Но вас не ще ви погребат нито в Олшанския костьол, нито дори до него. Защото онези са били воини. А вие сте род на мръсници и безчестници. Дори бих казал, че сте най-добрият от тях, макар да се свързахте с бандити. Какво сторихте, Олшански? Защо погубихте големия човек у себе си, защо го погребахте, защо го зазидахте?
По прозорците пробягна лъч от мощни фарове на кола, която завиваше в двора. Лъчът премина по стъклата, по лицето на Лигановски, сетне се изгуби, защото колата вече бе до блока и светлината очевидно падаше върху вратата на входа.
Сетне угасна.
— Идват за мен — привдигна се Олшански. — Е, хайде по последна. До нова среща, Хилински. Довиждане, Космич. Впрочем — сбогом.
Той пристъпи към вратата, на която вече бяха застанали две фигури.
— Не отделяйте очи от мен, момчета. Чувате ли?
Още една крачка:
— Ето че последният… Сам разбива родовия щит върху надгробния си камък. „И герба родов разбиват на онзи камък…“
Епилог
Преди няколко години, приблизително месец след събитията, с които завърших разказа си, аз и Хилински седяхме у дома му и играехме шах.
Играта съвсем се забърка и настроението ни не беше кой знае колко хубаво.
Вън бе мека и кротка юлска вечер. Ясно бе, че няма защо да се мъчим с шаха, ами да седнем в някоя гора пред огън или до някоя река. Да чистим риба върху веслото, да белим лук, картофи.
Каквото и да е, само да не е това.
— Е, да обърнем по едно малко коняче? — предложи Хилински, като внезапно смете фигурите.
— Един от полските криминални романи, струва ми се, започва така: „Капитанът пиеше всичко, освен какао.“
— Лошо начало — каза Хилински. — Наш редактор би го отхвърлил.
— Да пием за редакторите, които имат чувство за хумор.
Пийнахме. Отново се възцари тишина.
— Защо не питаш как приключи цялата тази история? — внезапно се обади Адам.