Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— По-точно да я прекратите временно. Така и сторихте.
— Ясно. Трябваше да ви дадем възможност вие да разшифровате тайната, щом не ни достигаха ум и знания. Сетне да се възползуваме от плодовете на вашите усилия.
— При Марян не я прекратихте — натъртих аз.
— Късно разбрах — отвърна той. — Говоря това не за свое оправдание. Когато узнах — вече беше късно. Налагаше се вече да премахнем Пахолчик, излишния свидетел. Сетне отново да ви плашим. Защото дори вече попаднали на следа, вие от страх да се откажете и да зарежете това свое занимание.
— Но аз не се уплаших. Затова вашите бандити решиха да ме уплашат… до смърт.
— Единственото, което недооценихме, бе вашата воля. И това, че службата на господин Шчука се заинтересува от работата ви, макар че какво можеха да го интересуват някакви документи от преди триста години?
— Че ние не сме се интересували — измърмори Шчука. — Твърде дълго, да си призная, не се интересувахме. Затова стигнахме до такива събития.
— Но нали това не влизаше във вашата компетенция. Ваша работа ли е да помагате на някакви историци и литературоведи? На господин К. да издирва автора на „Енеида“? Или на госпожица С. да разкопава старото Олшани!
— Не набърквайте и нея — прекъснах го аз.
— А-а… Е, дай боже. Но ако речете да помагате на всички такива, дали няма да им стане много?
— За съжаление не им помагахме — каза Шчука. — Взаимният опит можеше да бъде от полза.
На пръв поглед човек би рекъл, че пред нас не седи престъпник, очакващ да го арестуват, а просто се води мил разговор, интересен за всички участници.
— Впрочем защо да не си пийнем коняк? — запита Олшански.
Ние се спогледахме. Това беше вече прекалено.
— Като възнаграждение за загубата ми и както виждате, губя мъжествено. Не хленча. Дори съм приказлив.
Той донесе от барчето пълна бутилка „Двина“.
— Защо не? — изведнъж дадох воля на яда си аз. — Може. Надявам се, че не държите в барчето си десет пълни бутилки с коняк с отрова.
— Може — подкрепи ме Хилински.
— Аз не отравям алкохола.
— А цигарите? — запитах аз.
— Нали си спомняте, че ви посъветвах да пиете малко и на всяка цена да се откажете от пушенето.
— Така беше — признах аз.
— Не бих искал да ви тровя, нито пък себе си. Благодаря ви за вашето „може“, Хилински. — Той вдигна чашата. — Е, няма да се чукаме, това би било прекалено.
Той отметна лъвската си глава. Сетне продума:
— Напълно е възможно това да е последната бутилка коняк, която отварям. Или може би като последно желание ще ми дадат още една? Това прието ли е у нас, или не?
— Кой ви е казал, че ще се наложи да излагате последното си желание? — запита Шчука. — Не сте знаели за много неща. Разбира се, ако сте откровен с нас.
— Откровен съм… Но на тази земя има и друг съд. По-непримирим, по-жесток. Струва ми се, че последният Олшански е тъкмо за него.
— Какво, божият съд ли? — запита Хилински.
— На тази тема си говорете с Леанард Жихович — каза домакинът.
— А неговото момиче било предадено от вашия Висоцки на немците заедно с другите нелегални.
— Сдушихме се — обади се Олшански, — сдушихме се: убиецът и потомъкът на убийци.
— Покровител на убийци — обадих се аз.
— За смъртта на Зоя — утвърдително продума той.
— Да. Макар че тя сама се отрови, в крайна сметка отровителите сте вие.
— Защо?
— Не можа да издържи. Съвестта й не издържа предателството. Бе сметнала, че е имала един-единствен истински мъж и го е предала на враговете… Знаете ли колко боли, пък макар и за кратко време.
— Тогава още не знаех за това.
— „Тогава“ — когато сте се уверили, че книгата не е у Марян и сте се опитали да влезете в моя апартамент. Тогава ви дотрябва…
— Висоцки.
— Когато стреснах Висоцки, той се намъкна в мазетата под паяжината, а сетне, докато аз търчах по двора, успя да изскочи на улицата. А младежът, „пиян като дърво“, се натика при студентките и се престори, че просто е влязъл да си почеше езика.