Хроника на птицата с пружина

За миг Мая Казахара като че ли се поколеба. Сетне попита:

— Какво ще кажеш, Господин Птицата с пружината, да дойдеш у нас?

Примижах. В мрака се понесоха светлини, различни като цвят и форма.

— Нямам нищо против — отговорих аз.

— Пека се на двора, затова влез отзад.

— Добре.

— Я ми кажи. Господин Птицата с пружината, сърдиш ли ми се?

— Не съм сигурен — признах аз. — Но както и да е, ще си взема един душ и ще се преоблека, после ще дойда. Искам да поговорим за нещо.

Пуснах студената вода, за да си проясня главата, после топлата, за да се измия хубаво, после отново студената. Това наистина ме разсъни, но тялото ми още бе някак отпуснато и натежало. От време на време краката ми се разтреперваха и на няколко пъти, докато стоях под душа, се наложи да се хвана за поставката за кърпите или да седна на ръба на ваната. Може би бях по-уморен, отколкото си мислех.

След като излязох изпод душа и се избърсах, си измих зъбите и се погледнах в огледалото. Тъмносиньото петно още си стоеше върху дясната ми буза и не се бе променило на цвят. Бялото на очите ми беше прорязано от червени жилки, бях с тъмни сенки. Страните ми бяха хлътнали, косата ми плачеше за подстригване. Приличах на труп, който току-що е възкръснал и сам се е измъкнал от гроба.

Облякох тениска, обух къс панталон, сложих си шапка и слънчеви очила. Когато излязох на уличката, установих, че горещината продължава. Всичко живо наоколо — всичко видимо — беше занемяло в надежда за внезапен пороен дъжд, но по небето нямаше и следа от облаци. Уличката беше похлупена с покривалото на горещия спарен въздух. Както винаги наоколо нямаше жива душа. Толкова по-добре. Не исках да срещам никого в такъв горещ ден и с такова ужасно лице.

Птицата в двора на празната къща, вдигнала човка, гледаше все така вторачено небето. В сравнение с последния път, когато я бях видял, изглеждаше по-занемарена и мърлява. Тя сякаш се взираше в някаква особено потискаща гледка в небето. Стига да можеше, вероятно щеше да извърне поглед, но нямаше как, очите й бяха приковани в една точка и нямаха друг избор, освен да гледат. Избуялите бурени около скулптурата бяха застинали като хор в гръцка трагедия, който, затаил дъх, чака да чуе пророчество. Телевизионната антена върху покрива бе разпростряла вяло сребърните си пипала в задушния въздух. Всичко под безпощадната лятна светлина беше изсъхнало и изтощено.

След като огледах градината на празната къща, влязох в двора на Мая Казахара. Дъбът хвърляше върху моравата прохладна сянка, ала Мая я бе пренебрегнала, за да се пече на безмилостното слънце. Лежеше по гръб на шезлонга, беше с невероятно изрязан шоколадов на цвят бански костюм от две части — малките парченца плат се крепяха на тънки връвчици. Неволно се почудих дали човек може да плува с такова нещо. Мая пак беше със слънчевите очила, които бе носила и когато се запознахме, по лицето й бяха избили едри капки пот. Под шезлонга беше оставила бяла плажна кърпа, шишенце масло срещу изгаряне и няколко списания. Наблизо се въргаляха две кутийки от спрайт, едната очевидно служеше за пепелник. На моравата имаше пластмасов маркуч с пръскачка, който някой беше използвал и не си беше направил труда да прибере.