Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Преди да довърши обяснението си, клепачите на Лангриан потрепериха и той отвори очи. Саймън чу как Хенгфиск рязко си пое дъх. Лангриан огледа с блуждаещ поглед лицата, надвесили се над него, после отново затвори очи.
— Още вода, троле! — прошепна Хенгфиск.
— Знам какво правя, римъре — отвърна Бинабик с леден тон. — Ти вече си изпълнил дълга си, като си го извадил изпод руините. Сега аз изпълнявам моя и нямам нужда от напътствия. — Докато говореше, малкият мъж пръсна малко вода по напуканите устни на Лангриан. След няколко мига подутият от жажда език на монаха се показа от устата му, като мечка, излизаща от бърлогата си след зимен сън. Бинабик го навлажни, после намокри една кърпа и я постави на челото на Лангриан, осеяно с порезни рани.
Най-после той отново отвори очи и се вторачи в Хенгфиск. Римърът хвана ръката му.
— Хенг… Хенг… — изграчи Лангриан. Хенгфиск притисна мократа кърпа към челото му.
— Не говори, Лангриан. Почивай си.
Лангриан бавно премести погледа си от Хенгфиск към Бинабик и Саймън, после отново погледна монаха.
— Другите? — успя да произнесе той.
— Почивай сега. Нуждаеш се от почивка.
— Най-после с този човек сме на едно и също мнение за нещо — усмихна се Бинабик на пациента си. — Трябва да поспиш.
Изглежда, Лангриан искаше да каже още нещо, ала преди да успее, клепачите му се затвориха, сякаш в съответствие със съвета, и той заспа.
През този следобед се случиха две неща. Първото стана, докато Саймън, монахът и тролът ядяха оскъдната си храна. Тъй като Бинабик не искаше да остави Лангриан, нямаше пресен дивеч: тримата трябваше да се задоволят със сушено месо и находките от търсенето на Саймън и Хенгфиск — малини и няколко недозрели ореха.
Докато седяха и дъвчеха мълчаливо, всеки унесен в собствените си мисли — Саймън си мислеше за ужасното колело от съня си и за славните бойни подвизи на Джон и Камарис, — брат Докайс внезапно умря.
Седеше си кротко. Беше буден, ала не пожела да яде — отказа плодовете, които му предложи Саймън, и гледаше с поглед на недоверчиво животно, докато момчето не прибра ръката си. В следващия миг падна по лице, затрепери леко, после се затресе целият. Докато го обърнат по гръб, очите му се бяха подбелили. Миг по-късно той спря да диша, а тялото му остана изпънато като греда. Стреснатият Саймън се изплаши още повече — сигурен бе, че точно преди да изпусне последната си въздишка, Докайс прошепна: „Кралят на бурите“. Тези думи хвърлиха сърцето му в смут, макар да не знаеше по каква причина. Може би ги беше чул в съня си?
За изненада на Саймън, Хенгфиск се разплака горчиво. Самият той се чувстваше някак си облекчен — неуместно чувство, което не можеше да разбере, нито пък да потисне. Бинабик беше безстрастен като камък.
Следващото нещо се случи, докато Бинабик и Хенгфиск спореха, час по-късно.
— Съгласен съм да помогнем, ала не си познал, ако си мислиш, че можеш да ми заповядваш. — Бинабик сдържаше гнева си, ала очите му се бяха превърнали в тесни черни цепки.
— Но вие ще помогнете да погребем само Докайс! Нима ще оставите другите за храна на вълците? — Хенгфиск изобщо не сдържаше гнева си. Очите му бяха изпъкнали върху почервенялото лице.
— Опитах се да помогна на Докайс — изръмжа тролът, — ала не успях. Ще го погребем, ако искаш. Но в плановете ми не влиза да изгубя още три дни, за да погребем всичките ти мъртви братя. Има и по-лоши неща, за които биха могли да послужат, отколкото само за храна за вълците, и вероятно са служили, докато са били живи, поне някои от тях!
На Хенгфиск му трябваше известно време, за да проумее риторичното изказване на Бинабик, ала когато разбра, лицето му почервеня още повече, ако изобщо такова нещо беше възможно.
— Ти… ти, езическо чудовище! Как можеш да говориш така за непогребани мъртъвци… ти, ехидно джудже такова!
На лицето на Бинабик се появи ледена крива усмивка.
— Ако вашият Бог ги обича толкова много, тогава той е прибрал… ъъ… душите им, нали?… Горе на Небето и лежането тук ще навреди единствено на тленните им останки…
Преди някой да каже още нещо, двамата бяха стреснати от гърленото изръмжаване на Куантака, която дремеше на срещуположната страна на огъня край Лангриан. В следващия миг стана ясно кое е стреснало сивата вълчица.
Лангриан говореше:
— Някой… някой да предупреди абата… предателство! — шепнеше монахът с пресипнал глас.