Виелица на сенките [bg]

— Ух! — това беше всичко, което успях да промълвя, виждайки такова чудо.

— Нищо удивително — Гло-гло изтупа плаща си: — Съществото и стената са родени от едно заклинание, така че ако се докоснат, просто се сливат.

— И знаеш всичко това!

— Аз съм шаман, момчето ми, а не някакъв си шарлатанин! Един шаман трябва да знае много, в противен случай племето му няма да оцелее дълго. Хайде, размърдай копита, остана още малко.

Тръгнахме, но не за дълго, защото още на най-близката пресечка се натъкнахме на втория Ловец. За щастие, той стоеше с гръб към нас и се вглеждаше някъде в далечината, стиснал готов за стрелба лък. Дали не чакаше в засада?

От нас до Първия бяха не повече от седем ярда. Нищо особено, но лично аз не бях сигурен, че ако опитам да атакувам Първия, няма да получа стрела. С Гло-гло се спогледахме и той посочи с поглед меча ми. Поклатих глава. Гоблинът направи свирепа физиономия. Въздъхнах и ба-а-авно започнах да изваждам меча от ножницата му. За мой късмет оркът дори не помисли да се обърне. Но тук, за съжаление, издрънча веригата ни и Първият започна да се обръща, като в същото време вдигаше лъка. Нямах време да мисля, така че с всички сили метнах тежкия къс меч в орка. Невъзможното се случи. Сигурно днес късметът беше на моя страна, защото, след като направи няколко завъртания във въздуха, мечът се заби в гърдите на така и неуспелият да стреля орк. Ударът беше толкова силен, че Ловецът отлетя назад и удари гръб в стената.

— Да ме отнесат горските духове! — възторжено поклати глава Гло-гло — Не знаех, че си толкова добър.

— Аз също — отвърнах на гоблина, докато със съжаление наблюдавах как тялото на орка постепенно изчезва в гъстата зелена ограда заедно с меча ми.

— Хайде, Гарет, останаха още две пресечки и сме там. Ще изиграем всички Първи! — и Гло-гло, без да обръща внимание на трупа на орка и загубата на меча, тръгна напред.

— А ти сигурен ли си, че след трийсет години орките не са затворили твоя процеп?

— Не съм, но трябва да се надяваме на по-доброто.

Ама че надежда.

Точно след два пресечки гоблинът ме хвана за ръката и каза:

— Гледай.

Пред нас беше абсолютно същата площадка като онази, на която срещнахме мехуротърбуха. Но тази нямаше никакви изходи, а в средата й стърчаха три високи зелени стълба. Два от тях си бяха стълбове като стълбове — спокойно можеха да се намират в някой дворец, но от третата незнайно защо точно от средата излизаха две ръце, които много приличаха на щипките на богомолка, само че сто пъти по-големи и по-остри.

— И какво ни очаква този път? — изстенах аз.

— Това са „стълбовете“, за които ти говорих — отвърна гоблинът. — Онези без щипките в момента спят, а третият гадняр пази. Невероятно подвижни са, но ако успеем да минем покрай тях, ще сме точно до процепа.