Виелица на сенките [bg]

— А може би…

— Млъкни!

Последвах съвета на гоблина и зачаках кога поредната светла идея ще го озари. За пореден път съжалих, че се свързах с гоблини. На тези момчета в главите им само вятър вее и винаги ми докарват главоболие.

Докато гоблинът мислеше, аз нетърпеливо пристъпвах от крак на крак и притеснено хвърлях погледи към зеления коридор. Слава на Сагот, засега всичко беше тихо (ако не броим виковете на орките и отчаяния спор на гоблина със самия себе си). Така че можех да разгледам лабиринта по-подробно. Зелените храсти се издигаха на десетина ярда и нямаше защо да се притеснявам, че някой ще прескочи над стената. Не само височината беше непреодолима, но и самите храсти бяха толкова гъсти и с дълги шипове, че направо ставаше страшно. Но подът в лабиринта ме изненада най-много — целият беше облицован с малки сиви плочки, плътно прилепени една към друга. И нито петънце мръсотия, сякаш се почиства всеки ден.

— Не забелязах никакви капани.

— Няма и да забележиш — изсумтя гоблинът. — Всички капани са разположени по централните пътеки, а тук обикновено не идва нито един глупак.

— Освен ние двамата с теб — подхвърлих аз.

— Аха. Да вървим, умнико, знам кратък път!

И гоблинът ме поведе обратно. След като се увери, че върви в правилната посока, Гло-гло премина в бяг. Отново се потопихме в дълбините на лабиринта и се понесохме между зелените стени, докато пред нас не се появи същество, което беше като близнак на онези двете, които ни нападнаха близо до входа. Само че на това някой съвестно беше отрязал едната от четирите лапи. Виждайки непознати, зеленият скелет с енергичен тръс се насочи към нас.

— О, мрак! — изругах аз и извадих меча.

Гло-гло явно откачи, защото се втурна срещу нашата смърт, а и възмутено закрещя, когато се опитах да го спра. Така че продължих да тичам след него и да се надявам, че знае какво прави. Гоблинът внезапно спря, изпъна ръка напред, завъртя се около оста си, увличайки ме със себе си, и като прошепна бързо нещо, замърда пръсти в ръкавиците. Отначало нищо не се случи, а след това бързащото към нас същество спря и от цялото му тяло започнаха да цъфтят безброй жълти цветчета. Същото се случваше и с най-близкия участък от стената.

— За всеки случай да се отдръпнем по-далеч — със съвсем спокоен тон каза Гло-гло. — Да не стане напечено.

И ние отстъпихме назад.

— Втори път няма да се получи, това заклинание беше в мен още преди да ми сложат ръкавиците — самодоволно обяви Гло-гло.

Междувременно по стената и по нападналото ни същество не остана празно място от жълтите цветчета. После цветчетата се пръснаха и съществото се разпадна, превръщайки се в нещо, което много напомняше на изсъхнало сено. Същото се случи и с част от стената. Тя просто се свлече и отвори проход към съседния коридор. С нашия късмет, естествено, от дупката надникна един доста изненадан орк. Първият беше въоръжен с копие с широк връх, което въобще не ме зарадва. След като ни забеляза, оркът престана да се изненадва и се зае със задълженията си. Какви задължения? Как какви?! Разбира се, че да се сдобие в качеството й на военен трофей с безценната глава на някой си Гарет, е, и с гоблинската по възможност. Трябва ли да казвам, че нито аз, нито Гло-гло ей така, от добра душа, имахме намерение да предоставяме собствените си глави на някакъв си там Ловец. Така че се понесохме в обратната посока. Оркът, за наше нещастие, съобразяваше достатъчно бързо и веднага се втурна след нас, поклащайки копието си. Зрителите радостно задюдюкаха.