Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Зарад бебето, не за мен. Ако е момиче, няма да е толкоз лошо, ще порасне и той ще се ожени за нея. Но Нела казва, че ще е момче, а тя е имала шест и ги разбира тия работи. Момчетата той дава на боговете. Прави го като дойде белият студ, а той напоследък идва все по-често. Затуй започна да им дава овцете, макар че обича овчето. Само че сега и овцете свършиха. После ще са кучетата, докато… — Джили сведе очи и погали корема си.

— Какви богове? — Джон помнеше, че не видяха нито едно момче в твърдината на Крастър, нито пък мъже, освен самия Крастър.

— Студените богове — каза тя. — Онези, дето идват по нощите. Белите сенки.

И Джон изведнъж се озова отново в Кулата на лорд-командира. Една отсечена ръка се катереше по прасеца му и когато той я изхвърли с върха на дългия меч, тя падна на пода и започна да се гърчи, а пръстите й се отвориха и затвориха. Мъртвият се надигна и сините му очи блеснаха на разцепеното му и подуто лице. Вървища разкъсани вътрешности провиснаха от раната в корема му, но кръв нямаше.

— Какъв цвят са очите им? — попита той.

— Сини. Ярки като сини звезди и студени.

„Видяла ги е — помисли той. — Крастър излъга“

— Ще ме отведете ли? Само до Вала…

— Не отиваме към Вала. Сега тръгваме на север, към Манс Райдър и тези, Другите, тези бели сенки и техните въплътени мъртъвци. Тях търсим, Джили. Бебето ти няма да е в безопасност с нас.

Страхът й ясно се изписа на лицето й.

— Но ще се върнете. Когато битката ви свърши, ще се върнете по същия път.

— Може би. — „Ако някой от нас все още е жив.“ — Това Стария мечок ще го каже, онзи, дето го наричаш лорд Врана. Аз съм само негов скуайър. Не избирам пътя, по който ще минем.

— Разбирам. — Той долови покрусата в гласа й. — Съжалявам за безпокойството, милорд. Аз само… казваха, че кралят пази хората, и помислих… — Побягна отчаяна и наметалото на Сам заплющя зад гърба й като огромни черни криле.

Радостта му от крехката красота на утрото си беше отишла. „Проклета да е — помисли си с тъга. — Дваж проклет да е и Сам, че ми я прати. Какво си е въобразил че мога да направя за нея? Тук сме, за да се бием с диваците, не да ги спасяваме.“

Мъжете наоколо вече изпълзяваха от подслоните си, прозяваха се и се протягаха. Вълшебството вече заглъхваше, искрящата ледена белота отново се превръщаше в най-обикновена роса под изгряващото слънце. Някой напали огън. Миризмата на дим се носеше през дърветата, смесена с аромата на опушена сланина. Джон свали наметалото си, удари го в скалата и тънката ледена коричка, образувала се през нощта, се натроши; после взе Дълъг нокът и заметна ремъка през рамо. Няколко крачки по-надолу пусна вода и от пикнята му в мразовития въздух се вдигна пара, а ледът под нея се стопи. После завърза черните си гащи и тръгна към огъня.

Хейк му подаде кух крайщник, пълен с прегоряла сланина и парчета солена риба, стоплени в разтопената мас. Той ги изгълта, докато слушаше хвалбите на Дивен как имал не една, а три от жените на Крастър през нощта.