Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Той не, но ти — сигурно.

— И защо, ако смея да попитам? Имала съм лордове и преди. Правят същото като другите мъже.

— А принц имала ли си? — попита я той. — Когато се сбръчкаш, побелееш и циците ти провиснат до корема, ще можеш да разказваш на децата на децата си, че някога си обичала крал.

— О, за любов ли си приказваме? Аз пък помислих, че е само за патки и писанки.

— Ти за любов ли мечтаеш? — Беше решил, че курветината му харесва, която и да беше; острият й ум беше добре дошъл след влажната меланхолия на Пайк. — Трябва ли да нарека кораба си на теб, на арфа ли трябва да ти свиря, и да те държа в стаичка в някоя кула на замъка ми, облечена само със скъпи накити, като принцеса в песните?

— Виж, да наречеш кораба си на мен трябва — отвърна тя, пренебрегвайки останалото. — Защото аз го построих.

— Построи го Сигрин. Корабостроителят на баща ми.

— А аз съм Есгред. Дъщеря на Амброуд и жена на Сигрин.

Не знаеше, че Амброуд има дъщеря, нито че Сигрин има жена… но по-младия корабостроител беше срещал само веднъж, а по-стария помнеше съвсем смътно.

— Бракът ти със Сигрин е жива загуба.

— Така ли? Сигрин ми каза, че строителството на този кораб за теб е жива загуба.

Теон настръхна.

— Знаеш ли кой съм?

— Принц Теон от дома Грейджой. Кой друг? Кажете ми честно, милорд, колко я обичате тази ваша нова девица? Сигрин държи да го знае.

„Девицата“, дългият кораб, беше толкова нов, че още миришеше на катран и смола. Чичо му Ерон щеше да го благослови утре заранта, но Теон беше дошъл от Пайк, за да го разгледа хубаво преди да го пуснат по вода. Не беше голям колкото „Великия кракен“ на лорд Бейлон или като „Желязна победа“ на чичо му Виктарион, но изглеждаше бърз и прелестен като момиче, нищо че още седеше в дървеното скеле на дока; строен черен корпус, дълъг сто стъпки, една висока мачта, петдесет дълги весла, палуба колкото за сто мъже… а на носа — огромен железен трон, оформен като острие на стрела.

— Сигрин ми е служил добре — призна той. — Дали „Девицата“ е толкова бърза, колкото изглежда?

— Още по-бърза… стига господарят й да знае как да я подхване.

— Минаха доста години, откакто съм плавал на кораб. — „И ако трябва да сме честни, никога не съм командвал кораб.“ — Но все пак съм Грейджой, от желязното племе. Морето е в кръвта ми.

— А кръвта ти ще изтече в морето, ако плаваш така, както говориш — каза тя.

— Никога не бих се отнесъл зле с такава прелестна девица.

— Прелестна девица? — Тя се изсмя. — Това си е една морска кучка.

— Ето, ти й даде името. „Морска кучка“.

Това я развесели. Той видя искрата в тъмните й очи.

— А каза, че ще я наречеш на мен — каза тя с малко престорен укор.

— Да, казах. — Теон я хвана за ръката. — Помогнете ми, милейди. В зелените земи вярват, че една жена с дете носи щастие за мъжа, който легне с нея.

— А какво знаят за корабите на зелените земи? Както и за жените, впрочем? Освен това мисля, че последното го измислихте.

— Ако го призная, ще продължите ли да ме обичате?

— Да продължа? Че кога съм ви обичала?