Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Въпросът бе дали ще може.
Внезапно й хрумна и втори въпрос: „Ами ако той също е обвит със саван?“
За миг в съзнанието й изникна ярък образ — десетки безмълвни фигури, най-вероятно мъртъвци, увити в плащаници. Само дето бяха изправени. И сякаш дишаха.
Лизи се разтрепери, наранената й гърда отново я заболя въпреки викодина, но тя не можеше да обуздае треперенето. Едва след като се поуспокои, отново заразсъждава трезво. И най-належащият въпрос бе дали ще успее да се пренесе сама… трябваше да отиде там, без значение дали я чакаха мъртъвци, увити със савани.
Скот можеше да се прехвърля сам, както и да взема със себе си брат си Пол. Пренесъл бе и Лизи през втората мм нощ в „Еленови рога“. Но какво се бе случило седемнайсет години по-късно през мразовитата януарска нощ на 1996 година?
— Не си бе отишъл напълно — прошепна Лизи. — Нали стисна ръката ми.
Тогава й беше хрумнало, че той влага в стискането цялата си сила, ала означаваше ли, че я е пренесъл в Бумна луна?
— Крещях му. — Тя неволно се усмихна. — Крещях му, че ако иска да се върне, трябва да ме пренесе, където се намира в момента… и смятах, че той…
„Глупости на търкалета, малка Лизи, не си мислила за случилото се тогава. Нали? Едва когато за малко да отворят лявата ти цица като консервена кутия, ти се наложи да си зададеш този въпрос. Затова, ако ще мислиш за тези неща, напъни си мозъка. Наистина ли Скот те изтегли при себе си през онази нощ? Наистина ли?“
Вече бе склонна да отнесе този въпрос към онези без задоволителен отговор (от типа на „Кое е първото — кокошката или яйцето“), когато внезапно си спомни думите на Скот: „Лизи, ти си истинска шампионка!“
Значи през 1996 бе успяла да се справи сама. Но дори да беше така, тогава Скот бе жив и стискането на пръстите му, макар и слабо, бе достатъчно тя да разбере, че съпругът й е от другата страна, че поддържа пътя отворен…
— Още е там — промълви Лизи и отново стисна дръжката на лопатката. — Пътят към отвъдната страна сигурно съществува, понеже Скот е подготвил всичко. Остави ми този идиотски лов на буми, за да ме накара да се подготвя. А вчера сутринта, когато лежах до Аманда… беше ти, Скот — сигурна съм. Ти ми каза, че ми предстои лов на буми… че ме очаква награда… напитка, каза ми… и ме нарече „миломое“. Но къде си сега? Къде си сега, когато искам да се прехвърля оттатък?
Никакъв отговор. Тишината бе нарушавана само от тиктакането на стенния часовник.
„Затвори очи — бе казал още той. — Спомни си. Представи си подробностите. Така ще ми дадеш начален тласък. Лизи, ти си истинска шампионка!“
— Дано да си прав — обърна се към пустата спалня, обляна от слънчева светлина, в която Скот вече не спеше. — О, скъпи, дано да си прав.
Ако Скот Ландън имаше някакъв фатален недостатък, това навярно бе склонността му да мисли твърде много, което изобщо не можеше да се каже за Лизи. Ако тя бе спряла да обмисли ситуацията в онзи душен ден в Нешвил, съпругът й най-вероятно щеше да умре от втория куршум на Русокоско. Вместо това тя реагира машинално и спаси живота му с лопатката, която сега стискаше в ръката си.
„Опитах се да се пренеса тук с лопатата на баща ми, но не стана.“
А със сребърната лопатка от Нешвил дали ще стане?
„Да“ — каза си тя. И се зарадва. Искаше лопатката да й е подръка.
— Приятели до гроб — прошепна и затвори очи.
Опитваше се да събере накуп всички спомени за Бумна луна — сега бяха изключително ярки, но един тревожен въпрос не й позволяваше да се съсредоточи; една обезпокоителна мисъл не спираше да гложди съзнанието й.
„Колко е часът там, малка Лизи? Не точният час, а дали е ден или нощ? Скот винаги знаеше (или поне твърдеше, че знае), но ти не си Скот.“
Да, не беше, ала си спомняше едно от любимите му рокендрол парчета — „Нощта е подходящото време“. В Бумна луна нощта бе неподходящото време, когато ароматите се превръщаха в зловония, а вкусната храна можеше да те отрови. Нощем на лов излизаха кикотниците — същества, които се движеха на четири крака, но понякога се изправяха като хора и се оглеждаха. Отгоре на всичко имаше и други твари — доста по-страшни.
Твари като Дългуча на Скот.
„Много е близо, мила — й беше казал, докато лежеше под жаркото слънце в деня, когато го бяха простреляли.
— Не го виждам, но го чувам как се храни.“ Тя му прошепна, че не разбира за какво говори, ала той я ощипа и й каза да не го прави на глупак. Нито пък себе си.
„Защото бях там. Чувах кикотниците и му вярвах, когато каза, че там дебнат и по-страшни твари. И това е самата истина. Видях съществото, за което ми говори. Видях го през 1996 година, когато отидох в Бумна луна, за да върна Скот. Мярнах го за миг, но бе достатъчно.“