Вихърът на Жътваря

Не ядеше. Болките в стомаха скоро отшумяха, тъй че се рееше и всичко, което виждаха очите й, сияеше с лъчезарна чистота. Водата, която облизваше от натежалите от роса треви, от дупчиците от дирите на сърни и лосове в долчинките, й стигаше, а веднъж намери и извор, почти скрит в гъсти храсти, от които изпърхаха стотици птичета. Чуруликащите им песни бяха привлекли вниманието й.

Бяга цяла вечност, а след това падна. И не намери сили да се вдигне, да продължи възхитителното пътуване през тази сияйна земя.

Нощта я загърна, а скоро след това дойдоха четирикраките хора. Носеха кожи, които миришеха на вятър и прах, и се струпаха един до друг, налягаха да споделят топлината на дебелите си меки наметала. Деца имаше сред тях, бебенца — пълзяха и се гушеха до нея.

И както те се хранеха с мляко, така и Стаянди.

Четирикраките хора бяха неми като нея, докато не започнеха скръбния си плач, когато нощта бе най-дълбока. Плачеха — знаеше тя, — за да призоват слънцето.

Оставаха с нея, бранители с даровете си на топлина и храна. След млякото имаше месо. Смачкани трупчета — мишки, земеровки, змия с откъсната глава — тя ядеше всичко, което й даваха, малки кости хрускаха в устата й, мокра козина и жилава кожа.

Това също ставаше сякаш извън времето, във вечността. Големите идваха и си отиваха. Децата наедряваха и тя вече пълзеше с тях, дойдеше ли времето за скитане.

Когато дойде мечката и връхлетя срещу тях, тя не се уплаши. Звярът искаше децата, това беше ясно, но големите нападнаха и го прогониха. Хората й бяха силни, безстрашни. Те властваха в този свят.

Но една сутрин се събуди и се оказа сама. Надигна се с усилие на задните си крака и от гърлото й заизлизаха хлипове, накъсани от болка. Огледа земята във всички посоки…

И видя великана. Гол от кръста нагоре. Тъмният тен на обгорялата му от слънцето кожа беше почти напълно скрит под бяла боя — боя, която превръщаше гърдите, раменете и лицето му в кост. Очите му, когато се доближи, бяха две черни ями, зейнали в напластената маска на череп. Носеше оръжия: дълго копие и меч с широко извито лезвие. Кожата на четирикраките хора беше увита около бедрата му, а малките, но смъртоносни ножове, нанизани на гердан около врата на воина, също бяха на нейните хора.

Уплашена, разгневена, тя оголи зъби срещу великана — нямаше къде да побегне, знаеше, че може да я хване без усилие. Разбираше, че още един от световете й е разбит. Страхът беше бронзовият й скрин и тя бе затворена, не можеше да помръдне.

Той бавно я огледа, докато тя ръмжеше и се зъбеше. После бавно се наведе и приклекна, докато очите му не се изравниха с нейните.

И тя се смълча.

Спомни си… неща.

Очите не бяха добри, но бяха — знаеше го — като нейните. Както и обезкосменото лице под мъртвешката боя.

Беше избягала, спомни си тя сега, и бягащият й ум сякаш бе смъкнал от себе си плът и кост, и се беше втурнал към нещо непознато и непознаваемо.