Вихърът на Жътваря

— Врагър има братовчед адвокат в Ледерас — обади се някой отзад.

Факторът кимна.

— Може много да се проточи, Арбат, а и никой от нас не е длъжен да те взима под покрива си и…

— Тъй че най-добре да не ви докарвам беля на главата, нали? Можеш да кажеш на едурите, че нямам официално обвинение, и толкова. А и тия съборетини както са изгорели съвсем, и както студът ви е смразил кокалите, и като не се вижда огънят да е тръгнал нанякъде… — Арбат го тупна по рамото, тупване, от което той едва не се смъкна на колене, и го подмина. — Хайде, направете път, че може още да нося зараза от болестите, с които ми тъпчехте количката.

Това свърши добра работа. Те се разкараха и Арбат продължи по пътя си.

Врагър щеше да си има неприятности — не е добре да привличаш погледа на едури в края на краищата, — но нямаше да е нищо фатално. Пикаенето на нечия врата не застрашаваше живота на тоя глупак, нали? Все едно, едурите щяха да си продължат по пътя, той също…

Сега пък какво? Ездачи. Идваха в лек галоп. Арбат Старата гърбица изсумтя, дръпна се встрани от пътя и изчака.

Още проклети войници. Ледерии този път.

Първият ездач, офицерка, забави коня си и му подвикна:

— Ей, ти — има ли село напред?

— Има — отвърна Арбат. — Ама май ще трябва да се биете за място в хана.

— Че защо? — попита тя и подкара срещу него.

— Някакви едури са отседнали снощи там.

Тя дръпна юздите и го изгледа изпод ръба на железния си шлем.

— Тайст Едур?

— Тъй чух.

— Какво правят тук?

Преди Арбат да успее да отговори, един от войниците се обади:

— Атри-Преда, нещо гори напред — виждат се пламъци и мирише на пушек.

— Моята къща — каза Арбат. — Злополука. Няма да плъзне, сигурен съм. Нямал съм работа с ония едури. Просто минават оттук.

Атри-Преда изруга тихо.

— Тартенал си, нали?

— Общо взето.

— Можеш ли да измислиш някое място, където можем да лагеруваме за нощта? Наблизо, но да е по-далече от пътя.

Арбат примижа към нея.

— Далече от пътя да е, а? Достатъчно, че да не ви досажда никой?

Тя кимна.

Арбат потърка четината по издадената си челюст.

— Четиридесетина разтега напред има пътека, вдясно от пътя. Води до една гора, после до стара овощна градина, а оттатък нея има изоставена ферма — плевникът още си е с покрив, макар да се съмнявам, че пази от вода. Има и кладенец. Би трябвало да ви свърши работа.

— Толкова близо и никой не я е заел или разграбил?

Арбат се ухили.

— О, скоро ще го направят те. Ама е по посока на вятъра от мястото ми, затуй.

— Не разбирам.

Той се ухили още по-широко.

— Местните малко пребледняват, когато го казват на чужденци. Все едно де. Тая нощ ще ви мирише на дървесен дим, а това ще държи буболечките настрана.