Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Плесента разпръсваше спори и това бе истинско мъчение за сетивата на Серен — носът й беше запушен, гърлото й пресъхнало и надрано, разтърсваха я пристъпи на кихавица, които се бяха оказали достатъчно забавни, за да предизвикат дори съчувствената усмивка на Феар Сенгар. Този намек за съчувствие сам по себе си печелеше прошката й — удоволствието, което другите изпитваха от неразположението й, не заслужаваше нищо друго освен взаимност, щом се появеше удобна възможност, а тя беше сигурна, че ще се появи.
Силхас Руин, разбира се, не бе заразен от чувство за хумор, доколкото поне тя можеше да прецени. Или беше по-сухо от пустиня. Освен това той крачеше достатъчно напред, за да си спести пристъпите й на кихане. Клип вървеше само на няколко крачки след него — като врабец, тормозещ ястреб. От време на време по някое късче от монолога на Клип долиташе назад, където се тътреха Серен и спътниците й, и макар да беше ясно, че хвърля стръв на брата на своя бог, също тъй очевидно беше, че Смъртният меч на Чернокрилия господар, както бе отбелязал Удинаас, използва неподходяща стръв.
Вече от четири дни продължаваше това пътуване през опустошения север, това катерене по планинския гръбнак. Заобикалянето на огромни грамади натрошен лед, който се хлъзгаше — почти осезаемо — все надолу по склона с ужасни стонове и грохот. „Левиатаните са фатално ранени — отбеляза веднъж Удинаас — и няма да си идат тихо.“
Освен лютивата захапка на плесенните спори топящият се лед изхвърляше и воня. Гниещ детрит: растителност и кал, замръзнали за столетия; сгърчените трупове на животни, някои от тях — отдавна изчезнали видове, оставяха след себе си чупливи ивици козина, развявани във въздуха от всеки шепот на вятъра, начупени кости и издути кухини, пълни с газове, които рано или късно се пръскаха и изсъскваха мръсния си дъх. Нищо чудно, че тялото на Серен Педак се бунтуваше.
Преселението на планините от лед беше, както се оказа, повод за почти паниката сред Тайст Андий, които обитаваха подземния манастир. Дълбоката клисура, бележеща входа му, се разклоняваше като дърво на север и сега долу във всяко разклонение пълзяха буци сняг и огромни блокове лед, с потоци разтопена вода за смазка, и водата все ускоряваше придвижването им на юг. И в този лед се таеше мръсна магия, останки от древен ритуал, все още толкова силен, че да надвие Чародеите на оникса.
Серен Педак подозираше, че в това пътуване, както и в присъствието на Клип, се крие нещо повече, отколкото я бяха накарали да повярва със спътниците си. „Вървим към сърцето на този ритуал, към ядрото, което е останало. Защото там ни очаква тайна.“
„Дали Клип смята да разбие ритуала? Какво ще стане, ако го направи?“
„А ако за да го направи, трябва да провали нас? Нашия шанс да намерим душата на Скабандари Кървавото око, да я освободим?“ Започваше да се плаши от края на това пътуване.
„Ще има кръв.“
Загърнат в кожите, които му бе осигурил Тайст Андий, Удинаас се обади:
— Аквитор, мислех си…
— Това разумно ли е? — попита тя.
— Не, разбира се, но не мога да го избегна. Същото е и с теб, сигурен съм.
Тя се начумери.
— Загубих целта си тук. Сега води Клип. Не… не знам защо още вървя в гадната ви компания.
— Размисляш дали да не ни оставиш, нали?
Тя сви рамене.
— Не го прави — каза Феар Сенгар зад тях.
Изненадана, тя се извърна.
— Защо?
Воинът изглеждаше неловко след казаното. Поколеба се.
Удинаас се засмя.
— Брат му ти предложи меч, Аквитор. Феар разбира — не е било просто целесъобразност. Нито това, че си го взела — готов съм да се обзаложа…
— Не — възрази Серен, изведнъж притеснена. — Трул каза… увери ме, че не е нищо повече…
— Нима очакваш всеки да говори ясно? — попита бившият роб. — Нима очакваш някой да говори ясно? В що за свят живееш, Аквитор? — Изсмя се. — Не е същият като моя, това е сигурно. За всяка дума, която изричаме, няма ли хиляда, останали неизречени? Не казваме ли често нещо, като имаме предвид точно обратното? Погледни ни — погледни себе си. Душите ни все едно са затворени в някоя обладана от духове крепост. Вярно, ние я построихме, всеки от нас — със собствените си ръце, но сме забравили половината стаи, изгубили сме се в коридорите. Залитаме в стаи с огнен зной и се отдръпваме назад, надалече, за да ни опекат живи собствените ни чувства. Други места са студени като лед — студени като тази замръзнала земя около нас. Други пък си остават тъмни завинаги — никакъв фенер не върши работа, всяка свещ умира, прегладняла за въздух, и ние опипваме наоколо, сблъскваме се с невидими вещи, със стени. Гледаме навън през високи прозорци, но виждаме само недоверие. Бронираме се срещу нереални фантазии, ала от сенките и шепотите кървим.