Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ток си имаше своите спомени, колкото цяло бойно поле, и като последния останал на него хранеше малко илюзии за величие, било като свидетел или като играч. „Тъй че това самотно мое око не може да не гледа накриво. Чудно ли е, че съм се заловил с поезия?“
Сивите мечове бяха посечени. Изклани. О, те бяха отдали живота си в достатъчно кръв, за да платят Данта на Хрътката, както обичаха да казват гадробите. Но какво означаваше тяхната смърт? „Нищо. Прахосване.“ Но ето го, че яздеше тук, със своите предатели.
„Предлага ли Червената маска изкупление? Той обещава поражение на ледериите — но те не бяха нашите врагове, не и докато не се съгласихме на договора. Тъй че какво е изкупено? Избиването на Сивите мечове? О, нямам нужда от много усукване и огъване, за да свържа тези двете, а как се справям досега?“
„Зле. Никакъв шепот за правота — никаква врана не грачи на рамото ми, докато вървим на война.“
„О, Туул, как ми е нужно твоето приятелство точно сега. Няколко ясни думи за безсмислие, които да ме окуражат.“
Двадесет мириди бяха убити, изкормени и одрани, но не и увесени, за да се изцеди кръвта им. Кухините, където бяха вътрешностите им, бяха натъпкани с местни гулии, запечени на сгорещени камъни. След това труповете бяха увити в кожи и натоварени в един фургон, който караха встрани от всички други. „Плановете на Червената маска за предстоящата битка. С нищо не е по-особен от всички други. Този човек е прекарал години с мисълта за тази неизбежна война. Това ме изнервя.“
„Хей, Туул, сигурно щеше да помислиш, че след всичко, което съм преживял, нямаше да ми останат нерви. Но аз не съм Уискиджак. Или Калам. Не, за мен само става по-зле.“
„В поход към война. Отново. Светът, изглежда, иска да бъда войник.“
„Е, светът може да се ебе.“
— Обсебен човек — изръмжа дрезгаво старецът и се почеса по жестокия червен белег, обезобразил шията му. — Не трябваше да е с нас. Умът му блуждае в тъмното на тоя. Сънува, че тича с вълци.
Червената маска сви рамене, зачуден за сетен път какво иска този старец от него. Старейшина, който не се боеше от К’Чаин Че’Малле, който беше толкова смел, че караше стария си кон между него и Саг’Чурок.
— Трябваше да го убиеш.
— Не питам за съвета ти, старей — рече Червената маска. — Дължим му облекчение. Трябва да възстановим честта на своя народ в очите му.
— Безсмислено — отсече старецът. — Убий го и няма да трябва да си възстановяваме честта пред никого. Убий го и сме свободни.
— Не можеш да избягаш от миналото.
— Нима? Тази вяра трябва да има горчив вкус за такъв като теб, Червена маско. По-добре я зарежи.
Червената маска бавно извърна лице към него.
— За мен, старей, ти не знаеш нищо.
Крива усмивка.
— Уви, знам. Ти не ме познаваш, Червена маско. А би трябвало.
— Ти си ренфаяр — моето племе. Имате обща кръв с Масарч.
— Да, но повече от това. Аз съм стар. Разбираш ли? Аз съм най-старият сред народа ни, последният останал… който беше там, който помни. Всичко. — Усмивката се разшири, оголи гнили зъби и остър — почти лилав — език. — Знам твоята тайна, Червена маско. Знам какво означаваше тя за теб и знам защо. — Очите лъщяха, черни, плувнали в червени кръгове. — Добре ще е да се боиш от мен, Червена маско. Добре е да се вслушваш в думите ми, в съвета ми. Ще яздя до рамото ти, нали? От този момент до самия ден на битката. И ще ти говоря с гласа на оулите, гласът ми ще е гласът на техните души. И знай това, Червена маско: няма да допусна да бъдат предадени. Нито от теб, нито от онзи едноок чужденец и кръвожадните му вълци.
Червената маска изгледа стареца продължително, после погледът му отново се зарея напред.
Тих, дрезгав смях до него.
— Не смееш да кажеш нищо. Не смееш нищо да направиш. Аз съм кама, надвиснала над сърцето ти. Не бой се от мен — не е нужно, освен ако не мислиш зло. Желая ти велика слава в тази война. Желая края на ледериите, завинаги. Може би тази слава ще дойде от твоята ръка — заедно, ти и аз, да се стремим към това, нали?
Дълго мълчание.
— Говори, Червена маско — изръмжа стареят. — Иначе ще заподозра непокорство.
— И край за ледериите, да — най-сетне отвърна Червената маска с ръмжене.
— Добре — изпъшка старецът. — Добре.
Магическият свят свърши изведнъж; край, внезапен като затръшване капак на скрин — звук, който винаги я беше стъписвал, караше я да замръзне. В града, в онова място на воня и шум, беше имало домашен иконом, тиранин, който ловеше робските деца, които, по думите му, са го разочаровали. Една нощ, изкарана в мухлясалата вътрешност на бронзовия сандък, щяла да ги научи на това-онова, нали?