Следобеда беше валял дъжд. И толкова по-добре, защото нямаше много полза да изгори цялата гора. А и той не беше много популярен и в най-добри времена. Надсмиваха му се на странността, а и казваха, че миришел, ама толкова, че никой никога не се доближаваше на досег от огромните му лапи. Разбира се, ако го беше направил, като нищо щеше да го разкъса заради годините присмех и оскърбления.
Стария Арбат Гърбицата вече не теглеше количката си от ферма на ферма и от колиба на колиба да събира изпражнения, с които заравяше идолите на тартеналските богове, властващи сред една почти забравена поляна дълбоко сред лесовете. Тази нужда бе отминала в края на краищата. Проклетите страховити кошмари бяха мъртви.
Съседите му не се бяха зарадвали на внезапното му оттегляне, защото вонята от изпражненията им сега мърсеше собствените им домове. Каквито мързеливи пройдохи си бяха, изобщо нямаше да им хрумне да изкопаят по-дълбоко отходните си ями — та нали Старата гърбица им ги опразваше най-редовно! Е, вече не.
Дори само това можеше да е достатъчна причина да духне. А на Арбат нямаше да му хареса нищо повече от това просто да изчезне в горския сумрак и да не го видят повече. Далече да иде, да, до някое селце, където никой не го знае и никога не го е знаел. И миризмата умита от дъжда. Просто един добродушен безопасен тартенал със смесена кръв, който може за някой петак да оправя счупени неща, включително плът и кост.
Да се махне. Да загърби старите тартеналски земи, да отиде далече от буренясалите статуи в обраслите поляни. И може би дори далече от древната кръв на своето наследство. Не всички знахари са шамани, нали? Нямаше да му задават неудобни въпроси, стига да ги лекува добре, а той го можеше това, наистина го можеше.
Старците като него заслужаваха отдиха си. Цял живот служба. Изкупителни жертви, Маските на Сънуването, ухилените каменни лица, самотните ритуали — всичко свърши вече. Можеше да тръгне по сетния си път, към неизвестното. Селце, паланка, стоплен от слънцето камък край ромолящ поток, където да отпусне изнуреното си тяло и да не помръдне, докато и последната маска не се смъкне…
Ала вместо това се беше пробудил в мрака, в миговете преди лъжливата зора, разтреперан като обзет от треска, и пред очите му бавно бяха надвиснали разпадащите се късове на най-неочаквана Сънна маска. Маска, каквато не беше виждал досега, видение с ужасяваща мощ. Маска нашарена с пукнатини, маска, която всеки миг щеше да се пръсне с взрив…
Легнал на нара — дъските скърцаха под него, понеже трепереше от глава до пети, той зачака откровение.
Слънцето бе високо, когато най-сетне излезе от колибата. Тумби облаци пълзяха по небето на запад — почти заглъхнал щорм, идещ откъм морето. И той се захвана с подготовката си, и изобщо не обърна внимание на дъжда, когато заваля.
Сега, докато здрачът вече се спускаше, Арбат взе наръч суха тръстика и запали една от огнището. Подпали колибата си, после навеса за дърва, а накрая и старата барака, където държеше количката. После, доволен, че всички постройки са се разгорели добре, метна на рамо торбата с вещи и храна, които щяха да му трябват, и тръгна надолу към пътя.
