Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Добре, че хилядата думи за всяка от тези останаха неизказани — измърмори Феар Сенгар. — Иначе щяхме да се окажем в зората на цялото съществуване, преди да си свършил.
Удинаас отвърна, без да се обръща:
— Аз разкъсах булото на разума ти, Феар, за да помолиш Аквитора да остане. Отричаш ли го? Ти гледаш на нея като на годеница на брат ти. А това, че той случайно е мъртъв, не означава нищо, защото, за разлика от най-младия ти брат, ти си доблестен мъж.
И изпъшка от изненада, понеже Феар Сенгар го сграбчи и го блъсна в калния сипей.
След което понечи да тръгне към останалия без дъх ледериец, но Серен Педак препречи на пътя му.
— Спри. Моля те, Феар. Да, зная, че той си го изпроси. Но… спри.
Удинаас бе успял да седне, Кетъл бе до него — бършеше петната кал от лицето му. Удинаас се закашля, после каза:
— Това ще е последният път, когато ти правя комплимент, Феар.
Серен се обърна към бившия роб.
— Доста зъл комплимент беше, Удинаас. И ти напомням собствения ти съвет — никога повече не казвай такова нещо. Никога. Ако цениш живота си…
Удинаас изплю кал и кръв.
— Ах, как се спънахме този път в тъмна стая. И, Серен Педак, ти не си добре дошла там. — Изправи се. — Предупредена си. — Сложи ръка на рамото на Кетъл и очите му изведнъж блеснаха жадно, огледаха Серен, Феар, после продължиха нагоре по пътеката: Силхас Руин и Клип стояха един до друг и ги гледаха. — Един много красноречив въпрос — от тези, които малцина смеят да изрекат, между другото. Кой между нас, приятели, не е обсебен от желанието за смърт? Може би трябва да обсъдим взаимно самоубийство…
Няколко мига никой не проговори. После Кетъл каза:
— Аз не искам да умра!
Серен видя как повехна горчивата усмивка на бившия роб, как се претопи в нескрита скръб.
— Трул беше сляп за собствената си истина — каза тихо Феар. — Аз бях там, Аквитор. Зная какво видях.
Тя не можа да го погледне в очите. „Целесъобразност. Как би могъл такъв воин да изрече любовта си към мен? Как би могъл дори да повярва, че ме познава достатъчно за това?“
„И защо мога да видя лицето му в ума си така ясно, все едно стои пред мен? Обсебена съм, и още как. О, Удинаас, ти си прав. Феар е доблестен мъж, толкова доблестен, че да разбие сърцата на всички ни.“
„Но, Феар, няма смисъл в почитта към мъртъв.“
— Трул е мъртъв — отвърна тя, поразена от собствената си жестокост, щом видя как Феар потръпна. — Мъртъв е.
„И аз също. И няма смисъл да почитаме мъртвите. Твърде много съм видяла, за да вярвам в обратното. Скърби за изгубена възможност, Феар, за края на възможности, за вечно безмълвния край на едно обещание. Скърби за това, Феар Сенгар, и ще проумееш накрая как смъртта не е нищо повече от огледало, поднесено пред собственото ти лице.“
„И всяка сълза извира от избора, който самите ние не направихме.“
„Когато аз скърбя, Феар, не мога да видя дори цвета на собствения си дъх — какво ти говори това?“
Продължиха нагоре. В мълчание.
На сто крачки над групата Клип завъртя верижката и пръстените и попита:
— За какво беше всичко това?
— Твърде дълго си живял в чистата ви пещеричка — отвърна белокожият Тайст Андий.
— О, доста често излизам навън. Пирувам из Блуроуз — боговете само знаят колко копелета са се пръкнали от семето ми. Защо…
— Един ден, Смъртен меч — прекъсна го Силхас Руин, — ще откриеш какво реже по-дълбоко от всяко желязно оръжие.
— Мъдри думи от някой, който още мирише на гробници и плесенясала паяжина.
— Ако мъртвите можеха да говорят, Клип, какво щяха да ти кажат?
— Малко, предполагам, освен оплаквания за това-онова.
— Може би тогава само това заслужаваш.
— О, липсва ми чест, така ли?
— Не съм сигурен какво ти липсва — отвърна Силхас Руни. — Но съм сигурен, че ще го разбера.
Пръстените изтракаха.
— Ето ги, идват. Продължаваме, нали?
Толкова много неща съществуваха, които Ток-младши — Анастер, Първородния на Мъртвото семе, Трижди ослепения, Избрания от Вълчите богове, Нещастния — не искаше да си спомня. Първо, тялото му. Тялото, в което се беше родил, първия дом за душата му. Взривове срещу Лунния къс над обречения град Пейл, огън и разкъсващ, изпепеляващ зной… После онази проклета кукла, Хеърлок, носеща забвение, в което душата му си бе намерила ездач, друга сила — вълк, едноок и скърбящ.