Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Как бе жадувал Пророкът на Панион за смъртта му. Ток помнеше клетката, онзи духовен затвор, и изтезанието, докато пребиваха тялото му, изцеряваха го, прекършваха го отново, сякаш без край. Но това бяха спомени и болката и страданието се задържаха само като абстрактни представи. Да, колкото и изтерзано и изродено да бе онова тяло… „то поне беше мое“.
Смъкни годините, свикни с новата кръв, почувствай тези странни крайници, тъй уязвими на студ. Да се пробудиш в плътта на друг, да започнеш срещу спомени в мускули, да се бориш с онези, които изведнъж са изчезнали. Ток се чудеше дали друга нечия смъртна душа е залитала някога по тази стръмна пътека. Камък и огън го бяха белязали, както му бе казал веднъж Туул. Загубата на око носи дара на свръхестествения взор. А ако замениш похабено тяло за по-младо, по-здраво? „Разбира се, че е дар — желаеха го вълците… или не беше ли Силвърфокс?“
„Но чакай, чакай. Огледай по-добре този Анастер — който загуби око, дадоха му ново, после и него загуби. Чийто ум — преди да бъде пречупен и захвърлен — бе изкривен от ужас, терзан от ужасна майчина любов. Който беше живял живот на тиран сред човекоядци — о, да, добре виж тези крайници, мускулите вътре, и си спомни — това тяло е пораснало с яденето на човешка плът. И тази уста, тъй неистово жадна с думите си, тя беше пила вкусните сокове на свои събратя — помниш ли това?“
Не, не можеше.
„Но тялото може. То познава глада и страстта на полето на битката — да вървиш сред мъртъвци и издъхващи, да виждаш разпраната плът, щръкналите кости, да вдъхваш вонята на пролята кръв — ах, какви сладки слюнки…“
Какво пък, всеки си има своите тайни. И малко от тях си струва да споделиш. „Освен ако не те радва да губиш приятели.“
Яздеше встрани от кервана, под предлог, че заема позиция на ездач по фланга, както беше правил преди много време като войник. Оулската армия на Червената маска, към четиринадесет хиляди воини, още половината на това в точещия се след тях обоз — ковачи, лечители, коняри, старци, старици, хроми и веднъж родени деца и, разбира се, към двадесет хиляди родара. Наред с фургони, талиги и близо три хиляди пастирски кучета и по-големите вълкодави, които оулите наричаха дрей. Ако нещо можеше да вдъхне хладен страх у Ток, това бяха тези зверове. Твърде много — и рядко хранени, — те вилнееха на глутници и сваляха всяка твар из равнините на левги околовръст.
„Но да не забравяме и К’Чаин Че’Малле. Живи, дишащи.“ Туул — или може би беше лейди Енви — му беше казала, че са изчезнали преди хиляди години — десетки, стотици хиляди дори. Цивилизацията им беше прах. „И рани в небето, които никога не се изцеряват; виж, това е подробност, която си заслужава да помниш, Ток.“
Огромните същества осигуряваха охраната на Червената маска в челото на авангарда — никакъв риск от убийство, несъмнено. Мъжкарят — Саг’Чурок — беше Ловец К’елл, отгледан, за да убива, елитната гвардия на Матроната. „Тогава къде е Матроната? Къде е неговата Кралица?“
Може би беше младата самка, Гунт Мач. Ток бе попитал Червената маска как е научил имената им, но бойният главатар бе отказал да му отговори. Мълчалив кучи син. „Един водач трябва да има своите тайни, повече от всеки друг. Но тайните на Червената маска ме влудяват. К’Чаин Че’Малле, в името на Гуглата!“
Прокуденият млад воин беше странствал из източните пустини. Така се говореше, макар че след първото твърдение това бе приказка, чиято истина не стигаше доникъде, тъй като буквално нищо друго не се знаеше за приключенията на Червената маска през онези десетилетия — „но в някакъв момент този мъж е надянал маска с червени люспи. И си е намерил К’Чаин Че’Малле от плът и кръв, Които не са го насекли на късове. Които по някакъв начин са му съобщили имената си. След това са му се заклели във вярност. Какво впрочем има в тази история, което всъщност не ми харесва?“
„Да кажем — всичко.“
Източните пустини. Типично описание за място, което даващите имена ще намерят за негостоприемно и непревзимаемо. „Не можем да го присвоим, защото не струва нищо, пуста земя, пустош. Ха, и си мислил, че сме лишени от въображение?“
Обитавана от духове и демони земя, суха, всеки стрък трева се е вкопчил в съседа си в окаян ужас. Светлината на слънцето е по-тъмна, топлината му — по-студена. Сенките са размити. Водата солена, твърде вероятно — отровна. Двуглавите бебета са обичайни. Всяко племе има нужда от такова място. За да странстват из него героични бойни главатари в някое отчаяно дирене, пълно със смътни мотиви, които лесно могат да бъдат пречупени в поучителни приказки. „А уви, точно тази приказка все още не е свършила. Героят трябва да се завърне, да избави своя народ. Или да го унищожи.“