Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Кити отвори очи. Всичко бе замъглено. За секунда плуващите линии от светлини и сенки я заблудиха; помисли, че отново се носи из Другото място… После се съвзе и се концентрира. Бавно, неохотно, линиите се изчистиха и пред нея изплува картината на човек, седнал върху стол.
Седеше в поза на крайно изтощение. Главата му беше отпусната на една страна; краката му бяха изпружени настрани. Чу хриптенето, докато си поемаше въздух. Очите му бяха затворени.
На врата му висеше верижка с тъмнозелен камък, инкрустиран в средата на овално парче злато. Надигаше се и се спускаше заедно с ритмичните движения на гръдния кош. Между коленете си стискаше дълъг дървен жезъл. Едната ръка леко го придържаше, а другата висеше отпуснато през стола.
След секунда си спомни името му.
— Натаниел?
Гласът й беше толкова слаб, че не бе сигурна дали наистина беше издала звук или думата бе прозвучала в главата й. Все пак, това явно подейства. Чу се сумтене и ломотене. Краката и ръцете на магьосника се разтресоха като задвижени от електричество. Жезълът падна на пода, отскочи и се озова до нея.
Тя се опита да се усмихне. Беше трудно. Лицето я болеше.
— Здравей — рече тя.
Магьосникът не отвърна. Само я гледаше.
— Значи си взел Жезъла — каза Кити. — Пресъхнало ми е гърлото. Имаш ли вода?
Пак не последва отговор. Забеляза, че кожата му беше зачервена и раздразнена, сякаш е била изложена на силен вятър. Взираше се в нея изключително внимателно и все пак не обръщаше никакво внимание на думите й. Кити се раздразни.
— Махни ми се от пътя — изстреля бързо тя. — Ще ставам.
Напрегна коремните си мускули, раздвижи ръка и притисна пръсти към пода, за да се надигне. С тъпо издрънчаване някакъв предмет падна от ръката й. Изпълни я пристъп на гадене. Усещаше мускулите си като втечнени.
Главата на Кити падна обратно на възглавницата. Нещо в слабостта й я уплаши.
— Натаниел… — започна тя. — Какво…?
Той проговори за първи път.
— Няма нищо. Просто си почивай.
— Искам да стана.
— Наистина мисля, че не трябва.
— Помогни ми да се изправя! — Яростта се подхранваше от безпокойство и внезапно се превърна в ужас. Проблемът беше в тази слабост. — Няма да лежа тук. Какво не е наред? Какво се е случило с мен?
— Ще се оправиш, само ако останеш… — Тонът му не беше убедителен. Тя опита отново, поизправи се малко и рухна с проклятие на уста. Магьосникът изруга заедно с нея.
— Добре! Ето. Ще се опитам да ти поддържам гърба. Не се опитвай да поемеш цялата тежест. Краката ти ще… Така! Какво ти казах? Поне веднъж направи, каквото ти казвам. — Той я подхвана под мишниците, вдигна я и я завъртя, задърпа я към стола. Краката й се влачеха отзад; стъпалата остъргаха линиите на пентаграмата. Без много церемонене Кити се озова стоварена в седнало положение. Магьосникът стоеше с лице срещу нея и дишаше тежко.
— Сега доволна ли си? — попита той.
— Не съвсем. Какво се е случило с мен? Защо не мога да ходя?
— Това не са въпроси, на които мога да отговоря. — Погледна си ботушите — огромни, протъркани кожени ботуши — после погледна към празния кръг. — Когато нахълтах тук, Кити — рече той, — стаята беше леденостудена. Не можех да усетя пулса ти и ти не дишаше, а просто лежеше там. Помислих си… Наистина си помислих, че този път вече си мъртва. Вместо това… — Той вдигна очи. — И така. Кажи ми. Ти наистина ли…?
Тя го гледа известно време, без да отговори.
Напрежението по лицето на магьосника се смени с чисто удивление. Той издиша бавно, наполовина седна, наполовина се отпусна на бюрото.
— Разбирам — рече. — Разбирам.
Кити прочисти гърлото си.
— Ще ти кажа след секунда. Първо ми подай онова огледало, ако обичаш.
— Не мисля, че…
— Предпочитам да погледна — каза тя остро, — вместо да си представям какво ли не. Така че, побързай. Имаме работа.
Никакъв аргумент не можеше да я убеди.
— Все пак — рече тя накрая, след като дълго се разглежда — не е нищо по-различно от случилото се с Якоб и Черния Акробат… А той се оправи.
— Вярно е. — Ръцете на магьосника започваха да се изморяват. Той понамести огледалото.
— Мога да си боядисам косата.
— Да.
— А за останалото — ще трябва някак да свикна.