Жълтите очи на крокодилите

-    На краката - кецове... И сте готова! - заяви със задоволство тя.

-    Кецове! - възропта Кристин Бартийе. - Не е много женствено.

-    На лежа ли искате да приличате, или да сте стилна? Човек трябва да избере, Кристин, да избере! Помолихте ме да ви помогна, ако не ви харесва, сложете си обувки с тънки токчета и ще изглевдате скапано.

Госпожа Бартийе млъкна и нахлузи кецове.

-    Ето... - каза Ортанс и подръпна пуловера така, че да се показва презрамката на потника. - Сега идете да се видите в огледалото.

Госпожа Бартийе се запъти към стаята на Жозефин и се върна, усмихната до уши.

-    Гениално! Не можах да се позная. Благодаря, Ортанс, благодаря.

Завъртя се из хола и се тръшна на канапето, пляскайки се ра-

достно по бедрата.

-    Невероятно е какво може да направи човек с три парцала, когато има вкус! И откъде ти идва това чудо?

-    Винаги съм знаела, че имам дарба за такива работи.

-    Истински фокус! Сякаш си видяла някоя друга в мен! Все едно разбирам най-сетне коя съм наистина.

Зое се сви на килима и измънка, подръпвайки връзките на обувките си:

-    Бих искала и аз да разбера коя съм. Ще ме направиш ли и мен такава, Ортанс, а...

-    Каква такава? - попита разсеяно Ортанс, вперила поглед в някакъв завършващ детайл на тоалета на Кристин Бартийе.

-    Такава, каквато направи госпожа Бартийе...

-    Обещавам.

Зое подскочи от радост и се хвърли на врата на Ортанс, която се освободи от прегръдката.

-    За начало се научи да се държиш, Зое. Никога не издавай емоциите си. Дръж околните на разстояние. Това е правило номер едно, за да придобиеш класа. Високомерие... Гледай хората отвисоко и ще те уважават. Ако не си го разбрала, няма смисъл да излизаш.

Зое се сепна и отстъпи три крачки с вид на горда и безразлична.

-    Така ли? Добре ли е така?

-    Трябва да е естествено, Зое. Презрението да ти идва отвътре. Този маниер се постига най-трудно. - Натърти на „маниер“. - Непринуден маниер...

Зое уви кичур от косата си на пръстите си, въздъхна и се почеса по корема.

-    Много е трудно...

-    Изисква усилия, така е - отвърна Ортанс пренебрежително. Погледна Кристин Бартийе и я попита: - Имате ли представа как изглежда този ваш Алберто?

-    Никаква. Ще носи под мишница „Журнал дю диманш“! Ще ви разкажа... . Хайде, трябва да вървя. Чао! Чао! - взе си чантата и се запъти към вратата. Ортанс й подхвърли, че чантата й никак не се връзва с тоалета. - Карай да върви - отвърна Кристин Бартийе. -Знам, че за среща не се бърза, но ако продължа да се размотавам, ще остана без никакъв Алберто!

Тя вече слизаше по стълбите, когато Макс и Зое й извикаха да направи снимка, за да го видят как изглежда.

-    Защото, нали се сещаш - отбеляза угрижено Зое, обръщайки се към Макс, - може да ти стане втори баща...

Жозефин седеше в кухнята и пишеше на затворени прозорци, за да не влиза жегата. Наближаваше денят, в който трябваше да предаде ръкописа. Оставаха й само три седмици, през които трябваше да приключи. Ирис идваше всеки ден да взима децата и ги водеше на кино, на разходки из Париж или в Ботаническата градина. Тъпчеше се със сладолед, докато те се возеха на количките или се целеха на стрелбището. В училището на момичетата се провеждаха абитуриентски изпити и Макс и Зое бяха оставени на автопилот. Жозефин беше намекнала на Ирис, че няма да успее да свърши навреме, ако не освободят апартамента от присъствието си. Не искаше и по цял ден да мисли с какво се занимават. „Не бива да оставям Зое да се мотае с Макс Бартийе, току-виж се замесила в пласиране на канабис или на крадени джиесеми!“ Ирис измърмори: „Ама какво да ги правя?“ „Ще измислиш - отвърна й Жо, - иначе няма да пиша!“ Ортанс беше на стаж при Шефа и си живееше живота, но Макс и Зое се нуждаеха от грижи.