Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Това не беше истината. Това не е истината.
— Повечето сутрини се събуждах и се чувствах отчаяна, че съм още жива. И това също стана част от моето самопрезрение. Не бях достатъчно личност, за да започна свой живот. Мислех си, че не струвам пет пари. Напълно без никаква стойност. Тъпа, грозна и напълно безполезна.
Всяка дума бе по-трудно поносима от предишната.
— Исках да умра. Молех се да умра. Но това не стана. Просто продължих. Всъщност това правят повечето хора.
— Продължават. Излекуват се. Забравят. Разбирам. — Сейнт Джеймс се надяваше тези четири изречения да я накарат да спре. Но видя, че е твърдо решена да продължи разговора им до края, който сама бе намислила.
— Отначало Томи беше моята забрава. Когато идваше да ме види, се смеехме. Говорехме. Първия път си намери извинение, задето е дошъл. Но след това не. И никога не ме е принуждавал, Саймън. Никога нищо не изискваше. Не говорех за теб, но мисля, че той по някакъв начин знаеше и бе решил да чака, докато стана готова да отворя сърцето си за него. Затова пишеше, обаждаше се по телефона и градеше стабилна основа. И когато ме заведе в леглото си, аз исках да отида там. Най-сетне се бях отказала от теб.
— Дебора, моля те. Няма нищо. Разбирам. — Той престана да я гледа. Извръщането на главата като че ли бе единственото движение, на което беше способен. Втренчи се в наредените върху леглото материали.
— Ти ме беше отблъснал. Чувствах се ядосана, обидена. Най-накрая те преодолях, но по някаква причина все още вярвах, че трябва да ти покажа как стоят нещата. Трябваше да те накарам да видиш, че ако ти самият не ме искаш, то някой друг ме желае. Затова сложих снимката на стената в апартамента си. Томи не искаше това. Помоли ме да не го правя. Само че аз изтъкнах композицията, материята на пердетата и одеялата, формата на облаците в небето. Казах, че това е просто една снимка и го попитах дали се срамува от това, което тя намеква за нас.
За момент не каза нищо повече. Сейнт Джеймс си помисли, че е свършила, но когато вдигна поглед, видя, че ръката е покрила шията й, а пръстите притискат ключицата.
— Каква ужасна лъжа към Томи! Просто исках да ти причиня болка. Колкото можеше по-силна.
— Бог ми е свидетел, че я заслужавах. И аз ти причинявах болка.
— Не. Няма извинение за нуждата от такова отмъщение. Това е глупаво. Отвратително. Показва черти на характера ми, от които ми се повръща. Съжалявам! Наистина!
Няма нищо. Наистина. Хайде, забрави го, птиченце. Не можеше да събере сили да го каже. Не можеше да каже каквото и да било. Не можеше да понесе мисълта, че заради собствената си страхливост я е тласнал към Линли. Това страдание бе повече, отколкото беше в състояние да изтърпи. Презираше се. Докато гледаше, търсеше думи, които не знаеше, и се измъчваше от непоносими чувства, Дебора остави снимките на ръба на леглото и притисна ъгълчетата им, за да не се подвият.
— Обичаш ли го? — Въпросът прозвуча така, сякаш го бе запратил като камък към нея. Дебора беше стигнала до вратата, но се обърна да отговори.
— Той е всичко за мен — рече тя. — Вярност, преданост, обич, топлота. Той ми даде неща…
— Обичаш ли го? — Този път въпросът прозвуча разтреперано. — Поне можеш ли да кажеш, че го обичаш, Дебора?
За момент му се стори, че тя ще напусне стаята, без да отговори, но само след секунди видя как силата на Линли изпълва тялото й. Брадичката й се вирна, раменете се изправиха и в очите й блеснаха сълзи. Сейнт Джеймс чу отговора, преди да го е изрекла.
— Обичам го. Да, обичам го. Наистина. — И си отиде.
Лежеше в леглото и наблюдаваше танцуващите шарки от черни сенки и неясни светлинки по тавана. Нощта беше топла. Прозорецът на спалнята му беше отворен, а завесите — дръпнати. От време на време чуваше как колите минават по Чейни Роу, а шумът от моторите им звучи по-високо поради откритото пространство на реката. Тялото му трябваше да е уморено, да копнее за сън, но вместо това го болеше. Мускулите на раменете и врата бяха болезнено напрегнати, тези на ръцете бяха изопнати, а гърдите го стягаха, сякаш притиснати от невидима тежест. Съзнанието му приличаше на водовъртеж, в който се въртяха откъси от предишни разговори, полуоформени мъгляви фантазии и неща, които трябваше да бъдат казани.
Опита се да мисли за нещо друго. Имаше да направи един тъканен анализ; клетвени показания, които бе обещал да предаде до две седмици; конференция, където трябваше да изпрати доклад; семинар в Глазгоу, на който го бяха помолили да изнесе лекция. Опита се да бъде такъв, какъвто бе по време на отсъствието й — хладен учен, изпълняващ ангажименти и поемащ отговорности, — но вместо това видя човека, който всъщност беше: страхливец, изпълнил живота си с отричане и разсейване, за да избегне риска от уязвимост.