Неочаквано възмездие

Най-характерният белег на отношенията им преди тригодишното й пребиваване в Америка бе радостта от общуването. Минутите в лабораторията и после в спалнята му бяха върнали живия спомен за тази радост, ако не пълната й сила. Дебора виждаше онова, което някога бе представлявал за нея, като серия от образи, танцуващи в съзнанието й. Те я върнаха обратно в детството и тийнейджърските години — дълги периоди време, прекарани с него.

Той бе част от нейния живот по хиляди начини: изслушваше терзанията й, смекчаваше ударите на разочарованията, четеше й, говореше с нея, наблюдаваше я как расте. Беше виждал най-лошите й страни: гневните й избухвания, упоритата й гордост, неспособността й да приема пораженията, изискванията за съвършенство, които си бе поставила; трудността да прощава слабостите на другите. Беше видял това и още много други неща и винаги ги бе приемал безрезервно. Можеше да й дава съвети или напътствия, да я предупреждава или укорява, но винаги я приемаше. И Дебора знаеше, че винаги ще е така, още от момента, когато той, осемнадесетгодишно момче, клекна до нея пред гроба на майка й, докато тя се опитваше да бъде смела, мъчеше се да остане, безразлична и демонстрираше, че на седем години може да издържи страха от опустошителната загуба, която едва разбираше. Саймън я прегърна и с пет простички думи я освободи и направи такава, каквато беше оттогава насам:

— Няма нищо, ако си поплачеш.

Помогна й да порасне, окуражаваше я по всевъзможни начини и я пусна, когато стана време да замине. Но именно това, последното — очевидната охота, с която я освободи да живее сама зрелостта си, без дума или постъпка, за да я спре, — подкопа връзката им и създаде гнойната рана, която я разяждаше отвътре. Когато Дебора за пръв път се сблъска с намерението му да ги подложи на тригодишна раздяла, утежнена от мълчание, най-лошата страна на душата й се показа на повърхността. Тя остави радостта да чезне и топлината да умре; поддаде се на нуждата си да му причинява болка. Отмъщението първоначално й носеше удоволствие. Но сега виждаше, че постигането на една такава цел в най-добрия случай е пирова победа; че всяко отмъщение, което е нанесла на Саймън, просто е рикоширало и наранило самата нея.

Само в истината съществуваше някаква надежда да възстанови приятелството си с него. Само в изповедта, изкуплението и прошката имаше възможност да си върне радостта. А тя искаше радост. Нищо нямаше по-голямо значение от това отново да се чувства удобно с него; да му говори, както в детството си — като негова малка сестра, негов другар, негов приятел. Не искаше нищо повече. Защото в гноясалата сърцевина на болезнената й раздяла със Саймън бе извратеното желание да легне с него, за да разбере дали наистина я желае; за да бъде най-сетне сигурна, че не си е въобразила онези отдавнашни моменти, в които й бе позволил да види това, за което бе убедена, че е истинско желание.

Само че нуждата от това удоволствие и увереност отдавна бяха погълнати от любовта й към Томи. И именно Томи беше човекът, който можеше да й даде кураж да говори истината. Защото, докато държеше негативите срещу светлината и търсеше снимките от къщичката на Камбри, види и снимките на Линли, които позираше охотно с нанрънелските актьори. Почувства прилив на благодарности преданост само като го гледаше: начина, по който отмяташе глава назад, когато избухваше в смях; блясъка на косата му, формата на устните му. Знаеше, че на Томи принадлежи предаността на нейната зрелост. Той представляваше бъдещето, към което се беше запътила. Само че не можеше да го достигне със свободно сърце, докато не въведеше покой в миналото си.