Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Джон Презвитер — пишеше още докторът — беше несъмнено един от най-великите воини на епохата и без това си качество никога не би се издигнал до положението си на крал. Ала не бяха бойните му качества, които го правеха велик крал, а по-скоро умението му да използва инструментите на кралската власт, които бойните качества му предоставиха, неговата държавническа мъдрост и личният му пример за обикновените хора.
По същество неговите най-силни страни на бойното поле доведоха до най-големите му провали като Върховен крал. В разгара на битката той беше безстрашен усмихнат убиец, който унищожаваше противниците си с ликуващото удоволствие на глупав утаниатски благородник, улучил елен със стрелата си.
Като крал, той понякога бе склонен към прибързани действия и безразсъдство и това едва не го доведе до поражение в битката при Долината на Елвритшала и до загубване на благоразположението на римърите от Римърсгард“.
Саймън се мръщеше и разлистваше страниците. Светлината се промъкваше през короните на дърветата и напичаше гърба му. Знаеше, че трябва да се връща, за да занесе меха на Бинабик… ала толкова отдавна не беше оставал така приятно сам, а и бе изненадан да прочете критиките на Моргенес към прекрасния, несравнимия Престър Джон, човека, който беше герой на толкова много песни и разкази, че само името на Усирис Ейдон бе по-известно от неговото, и то не чак толкова.
„Обратното — продължаваше пасажът, — единственият мъж, който можеше да се сравнява с Джон на бойното поле, беше всъщност негова противоположност. Камарис-са-Винита, последният принц на кралския дом на Набан и брат на сегашния херцог, беше човек, който смяташе войната просто за една от човешките слабости. Възседнал коня си Атарин, с меча Трън в ръка, той навярно бе най-опасният мъж в нашия свят — и все пак не изпитваше удоволствие от битката, а великото му бойно изкуство бе просто като бреме за него. Голямата слава му създаваше много врагове, които иначе не биха имали никаква причина да се изправят срещу него, и го принуждаваше да убива, без да има желание за това.
В книгата на Ейдон се говори, че когато свещениците на Увенис дошли да арестуват Усирис, той тръгнал с тях доброволно, ала щом понечили да арестуват и неговите последователи Сатрин и Гранис, Усирис Ейдон се възпротивил и умъртвил свещениците с едно докосване на Своята ръка. После оплакал убитите и благословил телата им.
Така станало и с Камарис, ако изобщо може да се прави такова светотатствено сравнение. Ако някой изобщо се доближава до страховитата сила и универсалната любов, които Майката Църква приписва на Усирис, то това е Камарис — воин, който убивал, без да мрази враговете си, и все пак бил най-страшният боец на света“.
— Саймън! Би ли дошъл веднага, ако обичаш? Трябва ми вода, и то незабавно!
Гласът на Бинабик — прозвуча грубо поради нетърпението му — накара Саймън да подскочи виновно. Той се изкатери по брега и тръгна към лагера.
Какъв воин е бил Камарис! Всички песни го представяха как с весел смях сече главите на дивите тригинги.
Шем често пееше една от тях. Как беше…
„Нападна ги отляво,
нападна ги отдясно,
извика страшно и запя.
Те хукнаха
и само гърбовете им видя.
Камарис смеейки се влезе,
Камарис биейки се влезе,
Камарис влезе във галоп
във битката…“
Когато излезе от храсталака, Саймън видя на ярката светлина — кога се бе вдигнало слънцето толкова високо, — че Хенгфиск се е върнал и двамата с Бинабик клечат над легналия брат Лангриан.
— Ето, Бинабик. — Саймън подаде кожения мях на коленичилия трол.
— Доста дълго се бави… — започна Бинабик, после разклати меха и гневно избухна. — Наполовина празен? — Изразът му накара Саймън да се изчерви от срам.
— Тъкмо пиех от него, когато ме извика — оправда се той. Хегфиск му хвърли студен поглед и се намръщи.
— Е — каза Бинабик и отново се обърна към Лангриан, който изглеждаше доста по-свеж отпреди. — Колкото е — толкова. Мисля, че нашият приятел се съвзема. — Той вдигна меха и изля малко вода в устата на Лангриан. Изпадналият в безсъзнание монах закашля и изплю част от нея, после гърлото му се сви конвулсивно и той преглътна.
— Виждате ли? — гордо попита Бинабик. — Ако раната на главата, която мисля, че…