Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
През първите си две седмици прескачах насам-натам, като едвам успявах да изляза на нула. Въпреки вродения ми нюх към хазарта, доброто боравене с числа и отличните ми умения с хората, и дори въоръжен с внушителната финансова тояга, която представляваха корабите на дядо Гариус, не успявах да извлека печалба. Някой може да каже, че борсовата търговия е наука, занаят, който се усвоява с години, докато изграждаш мрежите си и придобиваш разбиране за различните търговски сфери. В моя ум обаче всичко се свеждаше до залагане, макар и в най-голямото казино на Разделената империя, и това, от което наистина се нуждаех, беше система. И повече сън. От дългите часове на борсата и повтарящите се сънища за Хенан, срещащ един печален край след друг, започнах да линея.
Третата седмица ме завари с близо две хиляди флорина на печалба и се върнах в Златната къща, за да депозирам колекцията си от сертификати за продажба. Въпреки това ми се наложи да чакам на опашка, което беше непоносимо по две причини: първо, един принц никога не бива да се взира в потния тил на друг човек и да си чака реда — освен, разбира се, ако въпросният човек не е крал, — и второ, искрено се съмнявах, че някой от тези пред мен ще внася на гишето такова богатство, а всяка разумна банка със сигурност би трябвало да дава предимство на богатите.
Бях изкарал по-голямата част от парите си от едно споразумение да купя място на кея на някакво Гоганско пристанище. Според сложната магия на моята система нямаше да ми се наложи да купувам действително мястото в близко бъдеще. Никога, ако успеех да преценя точния момент на заминаването си от града. Едно покашляне зад мен ме сепна от размислите.
— Принц Джалан, как ви харесва пребиваването в Умбертиде? — Матмагьосникът, когото бях срещнал при първото си посещение, стоеше на опашката зад мен. Носеше поразителна роба от преплитащи се черни и бели шарки, които едновременно омайваха окото и ти съобщаваха, че домът на човека се намира много далеч оттук.
— Аз… — Името му ми убягваше, но го замаскирах доста умело. — Ами, благодаря. Да речем, че е доходоносно, а това винаги е хубаво.
— Юсуф Малендра — каза той, дарявайки ме с черната усмивка на своята каста, и сведе глава. — Виждам, че си сменяте кожата. — Плъзна развеселен поглед по одеждите ми.
Намръщих се. Кара беше казала нещо подобно. Бях възприел нещичко от тукашната мода и похарчих петдесет флорина за фини копринени ризи, сърмени панталони, високи ботуши от телешка кожа и хубава филцова шапка с щраусово перо.
— Стилът никога не излиза от мода, Юсуф. — Хвърлих му една богаташка усмивка. Хубавец като мен може да носи почти всичко и макар че един принц винаги е на мода, никога не вреди да си докараш правилния вид.
— Значи сега сте богат?
— По-богат отпреди — казах, без да съм сигурен, че ми харесва намекът, че съм пристигнал като просяк.
— Може би ще си купите някаква защита, след като вече сте… по-богат? За един заможен човек предпазливостта не е излишна, а някой, който вади пари толкова бързо, сигурно поема рискове. В моята страна имаме поговорка: „Поемането на рискове е рисковано.“ — Той сви извинително рамене. — В превод не звучи много добре.
— Може би трябва да го направя. — Идеята вече ми беше минала през главата. Липсваше ми присъствието на двуметрова северна машина за убийства до мен. Беше достатъчно да се блъсна в неподходящия човек на улицата и можех да се окажа набоден на острия край на аргумент, от който никакви пари в банката нямаше да ме спасят. Пък и освен това, за мое раздразнение, Юсуф беше прав: моята система не беше от онези, на които властите ще се зарадват, ако излязат на бял свят, и малко мускули на моя страна можеха да ми спечелят време да се измъкна, ако нещата станат напечени.
— Няма да намерите по-способен защитник от механичен войник. — Юсуф превърна това във въпрос, килвайки глава настрани. — С такъв до себе си ще бъдете истински флорентинец, без капка съмнение.
На шест крачки пред мен един твърде висок търговец от Далечния изток завърши транзакцията си и всички пристъпихме малко по-близо до гишето.
— Мислил съм за това — казах. Всъщност не бях. Нещо в тези създания не ми се нравеше и въпреки че един войник би обозначил по подобаващ начин статуса ми пред другите търговци на борсата и паплачта навън, нямах намерение да търпя такава твар да ме следва навсякъде. — Притеснява ме обаче въпросът за лоялността. Как мога да се доверя на такъв… механизъм?