Политичестки ред и политически упадък [bg]

Африка преживява интензивна колонизация само през периода след 1882 г., който Дейвид Абернати нарича трета фаза на европейския колониализъм. Първата фаза започва с испанските и португалските завоевания в Новия свят, а втората фаза е периодът на свиване, който започва с бунта на северноамериканските колонии и завършва след Наполеоновите войни. Третата фаза започва с Англо – бирманската война през 1824 г. и достига своята кулминация с „надпреварата за Африка“ през последните десетилетия на XIX в.

Има редица важни различия между ранните и по – късните етапи на експанзията. През XIX в. технологичното превъзходство на Европа пред останалия свят е още по – подчертано, отколкото през епохата, когато испанците откриват Новия свят. Европа се индустриализира, а изобретения като парахода и картечницата „Максим“ гарантират огромни предимства на малобройни групи европейски завоеватели пред техните противници. Болестите, които са съществен фактор за ограничаване на ранната европейска експанзия и колонизация, вече не играят особена роля благодарение на развитието на европейската медицина и лекарства като хинина. Абернати привежда примера, че по време на експедицията на Макгрегър Леърд по река Нигер през 1832 г. умират трийсет и девет от четирийсет и осемте участници в нея, докато в експедицията по същата река през 1854 г. не загива нито един.

Тези различия имат дълбоки последици. Първата колонизаторска вълна в Новия свят създава икономически излишъци за европейските метрополии под формата на злато, сребро, захар, памук и други стоки, които могат да бъдат експроприирани в полза на колонизаторите. По време на експанзията през XIX в. много европейци се надяват да повторят постиженията на испанците в Мексико и Перу и някои успяват в малки мащаби. Конго е колонизирана като персонален проект на краля на Белгия Леополд II, който успява да забогатее, създавайки брутален режим и плячкосвайки ресурсите на региона. Но новите колонии, и по – специално тези в тропическа Африка, не са новото Елдорадо. Теоретици на империализма като Владимир Ленин и И. А. Хобсън твърдят, че капиталовият излишък на Европа има нужда от реализация и нови пазари извън Европа. Но африканското производство на фъстъци, какао, слонова кост и палмово масло далеч не представлява златна мина, която да спаси глобалния капитализъм или дори да покрие административните разходи. Всъщност Европа до голяма степен губи интерес към това, което Африка може да произведе, след премахването на робството и края на триъгълната търговия с роби, захар, ром и промишлени изделия, които играят съществена роля през XVII и XVIII в.

Причина за втората колонизаторска вълна е не толкова добивът на природни ресурси, колкото разрастващото се съперничество между Великите европейски сили. На геополитическата сцена се появяват нови играчи като наскоро обединената през 1871 г. Германия и експанзионистичната Русия, която по – старите Велики сили се опитват да възпират и контролират и чрез собствените си съперничества. На сцената се появяват и Италия, Белгия, Япония и САЩ, което насочва надпреварата към неокупирани до този момент части на света. Дейвид Фийлдхаус твърди, че надпреварата за Африка е предизвикана от обявената от германския канцлер Ото фон Бисмарк дългосрочна стратегия за създаване на отвъдморска империя. Амбициите на Германия са пряка причина за Берлинската конференция през 1884 – 1885 г., на която европейските сили договарят общите правила за разпределяне на хинтерландите в завзетите от тях крайбрежни територии. От 1878 до 1914 г. Европа прибавя 8 653 000 кв. мили към своите колониални владения, поставяйки зашеметяващите 84,4 процента от земната суша под свой контрол.