Политичестки ред и политически упадък [bg]
- Автор: Фукуяма Франсис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191529520
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «Политичестки ред и политически упадък [bg]». Краткое содержание книги:
Втората характеристика на африканския неопатримониализъм е масовото използване на държавни ресурси за осигуряване на политическа подкрепа, което води до широкоразпространен клиентелизъм. В още по – голяма степен, отколкото на американския континент през XIX в., президентите раздават постове и услуги на своите поддръжници по особено крещящ начин, което води до огромно раздуване на изпълнителната власт. Във ведомостта на държавната администрация на Заир при управлението на Мобуту са имената на шестстотин хиляди служители, а според Световната банка са достатъчни не повече от петдесет хиляди. Само в централната банка работят с петдесет процента повече служители, отколкото в целия частен банков сектор. Според журналистката Микела Ронг първоначално Мобуту използва национализирани белгийски имоти, за да изгради политическата си база:
Разбира се, Мобуту печели най – много от разпределението на приходите, конфискувайки четиринайсет плантации, които обединява в конгломерат, в който работят 25 000 души, и го превръща в третия по големина работодател в страната, в който се произвежда една четвърт от какаото и каучука в Заир. Членовете на неговото племе нгбанди са следващите, които се възползват от високоплатените длъжности в наскоро национализираните компании и големи предприятия, с което опровергават подигравките за селската си изостаналост. Но Мобуту внимава да осигури печалби за всички основни етнически групи, от чиято подкрепа се нуждае. Ражда се социалната класа „Grosses Legumes (Големите зеленчуци), чието име обикновените жители на Заир коментират едновременно с негодувание и респект.
През 90 – те години на миналия век в държавната администрация на Замбия работят 165 000 служители, а държавните служители в Кения нарастват от 18 213 през 1971 г. на 43 230 през 1990 г. По време на бума през 60 – те и 70 – те години, когато цените на стоките се покачват, тези бързоразрастващи се държавни сектори могат да бъдат поддържани, но със срива на цените през 80 – те години Африка изпада в тежка Дългова криза и раздутите държавни ведомости стават непосилни.
Освен размера и символичната власт на неопатримониалните правителства в постколониална Африка най – важната им характеристика според Джефри Хърбст е тяхната неефективност. Ако използвам отново дефиницията на Вебер, силата на държавността се измерва с нейната способност да създава и налага правила в определена територия, което се постига само с физическа принуда, но и с легитимна власт. Макар африканските лидери да са в състояние да хвърлят в затвора и сплашат политическите си противници, капацитетът на техните държави да гарантират основни публични услуги като здравеопазване и образование извън градовете, да поддържат реда и законността и да решават спорове или да управляват макроикономическата политика често липсва.
Ако се измерва със събираемостта на данъците, държавният капацитет в Субсахарска Африка е по – нисък, отколкото в Латинска Америка, и е незначителен процент от този в развитите страни. Много от най – бедните страни в региона събират не повече от 7 до 15 процента от БВП под формата на данъци, а много от страните с по – високо данъчно облагане могат да си го позволяват само защото са богати на природни ресурси. Видът на събираните данъци също отразява слабия държавен капацитет: в преобладаващата си част са митата и различни видове косвени данъци (които сега, след препоръките на чуждестранни донори, често са данъци с добавена стойност), а не по – трудните за събиране данъци върху доходите на физическите лица. Ето защо се налага държавните бюджети да бъдат финансирани от други източници. За някои страни като Ангола, Нигерия и Судан това са доходите от ресурси; за голяма част от другите чуждестранната помощ се превръща в основен източник на бюджетна подкрепа. В най – ниската точка на спад на Африка през 90 – те години на миналия век финансирането от чуждестранни донори възлиза на между 8 и 12 процента от БВП и в много случаи представлява преобладаваща част от общия размер на държавните бюджети.