Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Дните минаваха... Голямата Тонина радост от новия живот изчезна безвъзвратно, когато господин Перманедер получил зестрата й, веднага преустанови всякаква дейност. Нямаше никаква надежда. Не би могла никога да пише на домашните си за някакъв успех, за някакъв възход. Неизменно до края на живота й всичко щеше да остане така, както беше сега — безгрижно, но ограничено и невъобразимо малко „изящно“. Това я потискаше като бреме. И от писмата й съвсем ясно се виждаше, че точно това не много повишено настроение затрудняваше привикването й на южногерманските условия. То ставаше на части. Тя започна да се разбира с домашните прислужници и продавачите, да казва „каша“ вместо „фрикасе“ и да не слага вече на мъжа си плодови супи, след като той ги нарече „гадна помия“. Общо взето обаче, тя остана завинаги чужденка в новата си родина, защото чувството, че тук долу не представлява нищо забележително да си член на семейството Буденброк — това чувство представляваше за кея постоянно, непрекъснато унижение; и макар да разказваше в едно писмо, че някакъв зидар с бирена кана в едната ръка и връзка репички в другата я заговорил на улицата, като казал: „Молим, колко ти е часът, комшийке?“ — все пак въпреки цялата шеговитост се чувствуваше твърде силен, сподавен тон на негодувание; и можеха да бъдат убедени, че тя е отметнала назад главата си и не е удостоила човека нито с отговор, нито с поглед... Впрочем не само тази безцеремонност и това нищожно чувство за дистанция й станаха чужди и неприятни, тя не проникна дълбоко в мюнхенския живот и бит, но все пак я обгръщаше мюнхенският въздух, въздухът на един голям град, пълен с хора на изкуството и буржоа, които не вършеха нищо — донякъде деморализиран въздух, който тя не винаги можеше да вдишва с хумор.
Дните минаваха... Но ето: все пак изглеждаше, като че ще дойде едно щастие, по което напразно копнееха на „Брайтещрасе“ и на „Менгщрасе“ — в началото на новата 1859 година надеждата, че Тони за втори път ще стане майка, се превърна в увереност.
Сега радостта просто трептеше в писмата й — писма, които отколе не бяха изпълвани с такива палави, детински и важни изрази. Консулшата, която не обичаше вече пътуванията — с изключение на летните пътувания, които впрочем все повече се ограничаваха до крайбрежието на Балтийско море, — съжаляваше, че е заставена през това време да бъде далеч от дъщеря си, и се задоволи само да я увери писмено в божията подкрепа; Том и Герда обаче съобщиха, че ще дойдат на кръщавката, и Тонината глава се пълнеше с планове за изящното им посрещане. Клета Тони! Писано било това посрещане да стане безкрайно тъжно и тази кръщавка, мяркала се пред очите й като възхитително малко празненство с цветя, сладкиши и шоколад, изобщо не се състоя: отрочето, момиченце, се яви на бял свят, но само след петнадесет минути, през които лекарят напусто се помъчи да съхрани безсилния малък организъм, скъса връзката си с битието.
Когато пристигнаха в Мюнхен, консул Буденброк и съпругата му видяха, че самата Тони не е вън от всяка опасност. Тя беше отпаднала много по-тежко от първия път и стомахът й, от нервната слабост на който тя често бе страдала и по-рано, в продължение на много дни отказваше да приеме каквато и да било храна. Все пак тя оздравя и Буденброкови можеха да си заминат спокойни от тая страна; от друга страна обаче, те бяха доста замислени, защото за тях бе проличало твърде ясно, а особено от наблюдателните очи на консула не беше убягнало, че дори общото страдание не беше в състояние да сближи значително двамата съпрузи.
Не можеше да се отрече, че господин Перманедер имаше чувствително сърце. Той беше искрено потресен, като гледаше безжизненото дете, и от подпухналите му очи се ронеха едри сълзи, които се стичаха по издутите бузи към проскубаните мустаци; той изпусна няколко тежки въздишки; и неведнъж промълви:
— Мътна и кървава! Мътна и кървава!
Но Тони скоро видя, че „животът“ му не беше пострадал много, вечерните часове в придворната бирария скоро разпръснаха мъката му и той продължи да „живурка“ с оня удобен, добродушен, малко кисел и малко тъп фатализъм, който се съдържаше в неговото: „Тя е мътна и кървава!“
Отсега нататък Тонините писма не загубиха вече тона на безнадеждност и дори на обвинение. „Ах, майко — писа тя, — какво ли не се струпа на главата ми! Първо Грюнлих и банкрутът, после Перманедер като рентиер и накрая мъртвороденото. С какво заслужих толкова много нещастия?!“
Когато консулът се прибереше у дома и прочетеше подобни редове, не можеше да не се усмихне, защото въпреки цялата скръб, която се криеше в тях, той долавяше един лек тон на донякъде смешна гордост. И той знаеше, че Тони Буденброк, все едно дали беше мадам Грюнлих или мадам Перманедер, винаги си оставаше дете, знаеше, че тя минаваше през всички тия преживелици на възрастна жена почти с недоумение, но после с детска сериозност, с детска важност и преди всичко с детска съпротивителна сила.