Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Останаха сами.

— Е, мила Тони? Няма ли да спреш плача? Когато господ ни праща някакво изпитание, трябва да го понасяме твърдо. Носи кръста си... Така пише в евангелието. Но може би ти също имаш желание най-напред да отидеш горе, за да си починеш и да се ободриш, а след това да слезеш при мене? Нашата добра Юнгман е приготвила стаята ти... Благодаря ти за телеграмата. Много ни изплаши...

Тя се прекъсна, защото из диплите на роклята й се надигнаха тръпни, сподавени звукове:

— Той е мизерник... мизерник... мизерник...

Госпожа Перманедер не можеше да преодолее тая силна дума, беше сякаш всецяло под властта й. При това тя притисна още по-здраво лицето си в скута на консулшата и даже сви пестник встрани от стола.

— За мъжа си ли казваш това, чедо? — попита старата дама след известна пауза. — Не би трябвало да ми минава през ума такава мисъл, зная, но не ми остава нищо друго да мисля, Тони. Перманедер ли ти е причинил страдания? От него ли се оплакваш?

— Бабет!...— промълви госпожа Перманедер. — Бабет?

— Бабета ли? — повтори въпросително консулшата.

После се облегна назад и светлите й очи погледнаха през прозореца навън. Разбра за какво се касаеше. Настъпи пауза, прекъсвана сегиз-тогиз от все по-рядкото хлипане на Тони.

— Тони — каза консулшата след известно време, — разбирам, че наистина ти е причинена мъка... че имаш основание за жалба... но беше ли нужно да изявяваш така бурно тая жалба? Необходимо ли беше и това пътуване от Мюнхен дотук заедно с Ерика? На хората, по-малко разсъдливи от тебе и от мене, би могло да се стори, че ти няма да се върнеш никога при мъжа си...

—И няма да се върна!... Никога!... — извика Госпожа Перманедер, като из един път дигна глава, погледна диво с разплакани очи майка си в лицето и после също така внезапно скри отново глава в диплите на роклята й.

Консулшата се престори, че не е чула тоя вик.

— А сега — поде тя с повишен глас и обърна бавно глава от едната страна на другата, — а сега добре, че си тук. Защото ще можеш да облекчиш сърцето си и да ми разкажеш всичко, а после ще видим как ще поправим грешката с любов, снизхождение и разум.

— Никога! —извика пак Тони. —Никога!

Но после заразказва. И макар че не всяка дума се разбираше — защото тя говореше в надиплената рокля на консулшата, разказът й беше експлозивен и накъсан от викове на крайно негодувание, —все пак стана ясно, че положението на нещата е било просто следното.

В полунощ между двайсет и четвърти и двайсет и пети на текущия месец госпожа Перманедер, която през деня страдала от разстройство на стомашните нерви и поради това си легнала много късно, се стреснала в леката си дрямка. Причина за събуждането й бил някакъв продължителен шум вън на стълбата, някакъв неумело потиснат, тайнствен шум, в който могло да се различи скърцане на стъпала, кискане с кашлица, сподавени думи на отбрана и извънредно странни звуци —нещо като ръмжене и пъшкане... Тя не могла да се съмнява нито за миг в естеството на тоя шум. Едва доловила нещо с още замаяни от съня сетива, госпожа Перманедер схванала веднага какво става. Кръвта от лицето й се смъкнала в сърцето, което се свило и продължило да работи с тежки удари, задушавало я. В течение на една дълга жестока минута лежала като зашеметена и парализирана под завивките, но после, понеже този безсрамен шум не заглъхвал, тя с разтреперани ръце запалила свещта, станала от леглото, преизпълнена от отчаяние, ярост и погнуса, отворила буйно вратата и със свещта в ръка, по пантофи, изтичала напред близко до стълбата — до оная права като конец небесна лестница, която водела непосредствено от пътната врата към първия етаж. И там, на горните стъпала на тая именно небесна лестница, й се разкрила въплътена онази картина, която тя била видяла вече в душата си вътре в спалнята, когато се вслушвала с разширени от ужас очи в недвусмисления шум... Било боричкане, непозволена и безнравствена борба между готвачката Бабета и господин Перманедер. Момичето — с връзка ключове и също със свещ в ръката, защото сигурно по това късно време е имало някаква работа в къщата — се дърпало насам-натам и се мъчело да се отскубне от господаря, който от своя страна, с килната на тила шапка, го бил прегърнал и непрекъснато се опитвал да притисне тюленовите си мустаци до лицето му, сегиз-тогиз това наистина му се удавало... При появата на Антония готвачката прошушнала нещо като „Исусе, света Богородице!“, господин Перманедер също повторил „Исусе, света Богородице!“ и я пуснал. И докато момичето мигновено изчезнало ловко и безследно, той застанал с увиснали ръце, увиснала глава и увиснали мустаци пред съпругата си и фъфлел нещо действително безсмислено като „Мътна и кървава!... Мътна и кървава!...“ Когато се осмелил да дигне очи от земята, тя не била вече там, намерил я в спалнята на леглото в полуседнало-полулегнало положение, отчаяно хлипаща и повтаряща непрекъснато думата „Срам!“ Той се спрял и са облегнал в отпусната стойка на вратата, после внезапно направил бегло движение с рамото напред, сякаш я мушкал ободрително в ребрата, и казал: „Успокой се! Недей, Тонерл, успокой се! Виж, Францл Рамзауер празнува тая вечер именния си ден... Всички понаправихме главите...“ Но силната алкохолна миризма, която той разпръснал в стаята, довела до крайност възбудата й. Тя не хлипала вече, отпадналостта и слабостта й изчезнали, темпераментът й я накарал да скочи и в безмерното си отчаяние запратила гласно в лицето му цялата си погнуса, цялото си отвращение, дълбокото си презрение към целия негов живот и характер... Господин Перманедер не мълчал. Главата му горяла силно, защото в чест на приятеля си Рамзауер той бил изпил не само много бира, но и „шампиянско“, той й отговорил, отговорил й буйно, избухнала крамола —далече по-страшна от оная при оттеглянето на господин Перманедер като рентиер. Госпожа Антония грабнала дрехите си, за да се отдели във всекидневната стая... И тогава накрай подире й екнали две думи, две думи от негова страна, две думи, които тя не можела да повтори, които нейните устни никога не биха били в състояние да произнесат, две думи... две думи...