Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Тя не можеше да проумее с какво беше заслужила тия страдания, защото, макар че се присмиваше на голямата майчина набожност, самата беше тъй преизпълнена от набожност, че вярваше дълбоко в награда и правда на земята. Клета Тони! Смъртта на второто й дете не беше нито последният, нито най-тежкият удар, който трябваше да понесе.
Когато 1859 година вече клонеше към своя край, случи се нещо страхотно...
ГЛАВА ДЕВЕТА
Беше един ден към края на ноември, студен есенен ден със заоблачено небе, което вече почти миришеше на сняг, и понесла се на кълба мъгла, пронизвана навремени от слънцето, един от онези дни, през които острият североизточен вятър свистеше с коварен вой край огромните ъгли на църквите в пристанищния град и човек много лесно можеше да си навлече някое белодробно възпаление.
Когато по пладне консул Томас Буденброк влезе в стаята за закуска, той завари майка си до масата с очила на носа и нацедена над някакъв лист.
— Том—каза тя, като го погледна и дръпна с две ръце листа настрана, сякаш се двоумеше дали да му го покаже.— Не се плаши... Нещо неприятно... не мога да разбера... от Берлин... Сигурно се е случило, нещо...
— Моля! — каза той късо.
Промени цвета на лицето си и за миг мускулите на слепоочията му изпъкнаха, защото той стисна зъби. После протегна с крайна решително движение ръка, сякаш искаше да каже: „Само по-бързо, моля! Кажи неприятното без всякаква подготовка!“
Прочете прав редовете върху листа, като дигна една от светлите си вежди, и бавно изтегли между пръстите си дългите краища на мустаците. Беше телеграма със следното съдържание:
„Не се плашете. Пристигам с първия влак с Ерика.
Всичко се свърши. Ваша нещастна Антония".
— С първия влак... С първия влак — каза той сприхаво и погледна консулшата, като бързо поклати глава. — Какво значи „с първия влак“?
— Просто така се казва, Том, няма никакво по-нататъшно значение. Иска да каже „тутакси“ или нещо подобно...
— И от Берлин? Какво прави в Берлин? Как се е озовала в Берлин.?
— Не зная, Том, още не мога да разбера, телеграмата пристигна преди десет минути. Но сигурно се е случило нещо и ние трябва да изчакаме каквото и да е. Дано даде бог всичко да се обърне на добре. Седни, синко, и яж!
Той седна и машинално си наля бира в дебелата висока чаша.
— „Всичко се свърши“ — повтори той. — И после: „Антония“. Детинщини...
Сетне яде и пи мълчаливо.
След известно време консулшата се осмели да забележи:
— Дали е във връзка с Перманедер, Том?
Той само сви рамене, без да дигне очи.
Като си отиваше, хванал вече ръчката на вратата, той каза:
— Да, мамо, трябва да я чакаме. Тъй като вероятно няма да иска да се изтърси в къщи късно през нощта, сигурно ще пристигне утре през деня. Моля да ме уведомите.
Консулшата чакаше всекичасно. Спа крайно недостатъчно през нощта, позвъни за Ида Юнгман, която сега спеше до нея в най-задната стая на мецанина, поръча й да приготви подсладена вода и дори поседя доста дълго време изправена на леглото с ръкоделие в ръцете. Следният предиобед премина също в плахо напрежение. На втората закуска консулът заяви, че Тони; ако изобщо дойде, могла да пристигне само в три часа тридесет и три минути след пладне от Бюхен. По това време консулшата седеше до прозореца в стаята с пейзажите и се мъчеше да чете някаква книга, върху черната кожена корица на която се виждаше златна палмова вейка.
Денят беше като вчерашния: студ, мъгла и вятър; зад лъскавата решетка от ковано желязо Пращеше печката. Старата дама трепваше и поглеждаше навън всеки път, щом доловеше трополене на колела. И после към четири часа, тъкмо когато не внимаваше и почти беше забравила за дъщеря си, долу в къщата настана раздвижване... Тя обърна бързо горната половина на тялото си към прозореца и изтри с дантелена кърпичка влагата от стъклото: наистина долу беше спряла кола и по стълбата кънтяха стъпки, които се изкачваха.
Тя се хвана за облегалката на стола, за да стане, но намисли нещо по-добро: отпусна се наново и само изви с почти неприязнено изражение глава към дъщеря си, която влезе с бързи крачки, едва ли не се втурна в стаята; Ерика Грюнлих, хваната за ръка от Ида Юнгман, беше се спряла до стъклената врата.